Погледнете внимателно тази снимка! Какво ще спаси света от безсърдечието, безразличието и жестокостта? Добротата!
На тази снимка са 12-годишният ученик Вадим Велегуров и неговия необикновен приятел врабчето Аби.
Малкото осиротяло още неопитно птиче Вадим намерил близо до дома на своята баба и буквално го спасил от сигурна смърт. От тогава те са неразделни приятели.
Момчето взима на разходка своя пернат приятел, храни го даже подавайки храна от устата си. Укрепналият Аби отговаря с любов и доверие на своя спасител.
Трябва да отбележим, че опитомяването на врабци е много рядко явление. Такива птици попадайки в плен, бързо умират.

Ръкавица превеждаща езика на жестовете е изобретена от Раян Петерсон, 18-годишен английски ученик.

Веднъж той видял как сляпа жена се опитвала да си поръча храна в едно от заведенията за бързо хранене.

Благородният юноша бил осенен от идеята за направа на устройство, което може да превежда достъпни макар и не всички жестове в обикновен текст. Скоро изобретателният младеж въплътил идеята в живота.

Устройството на Петерсон разпознава движенията на ръцете и предава съответната информация, използвайки безжичен интерфейс, на малък монитор.

Човек „говори“ с ръце, а на екрана се появява съответстващ текст.

Един любознателен ученик бил силно депресиран, защото учителите постоянно го критикували.
– Дай ухо на критиката, – посъветвал го един възрастен човек. – Тя ще ти разкрие това, което скриват от теб приятелите ти.
След това добавил:
– Критиката не трябва да те угнетява. В чест на критиците паметници не се издигат. Но такива са били построени за хора, които са се вслушали в „хапливите думи“ и са променили нещо в себе си и в живота.
Лесно е да се критикува, но трудно е да се поправиш, особено ако думите са справедливи и болезнено засягат сърцето.

Довели в училище нов ученик, който бил изгонен от три други учебни заведения.
На първият урок влязъл един учител, погледнал новия и си помислил: „От къде ги вземат тия…“
Следващия час дошъл друг учител. Виждайки новия, казал гневно:
– Не ти ли стига вече…..
Третия час влязъл следващия учител.
– О, имаме нов ученик, – зарадвал се той.
Пристъпил към новодошлия, стиснал му ръката, погледнал го в очите, усмихнал му се и казал:
– Здравей…. Чаках те!

Учителят взел една ябълка, обърнал я, поогледал я и казал замислено:

– Хората вярват, че душите им са като ябълки.

– В какъв смисъл? – попитал ученика.

– По точно, като две половинки, – поправил се учителят. – Ето така.

И той внимателно разрязал ябълката на две части.

– Има такова поверие, че за всеки човек съществува идеална половинка. Така Бог преди да прати душите в света ги разделя на половина, на мъжка и женска, като ябълката. И така тези половинки бродят и се търсят едни други. Как мислиш, каква е вероятността да се срещнат? Знаеш ли колко много хора има в света?

– Много.

– Да, така е. Освен това…. като се намерят, какво правят? Мислиш, че правят цяла ябълката и живеят в мир и съгласие?

– Да. А нима не е така? – изненадал се ученикът.

– Не, не става така.

Учителят взел по едната половинка от ябълката в ръцете си и ги поднесъл към лицето си.

– Ето две свежи, апетитни души идват в света. А как светът постъпва с тях?

Учителят гризнал от едната половинка малко парченце.

– Светът, – продължил той с пълна уста, – не е статичен. Той е жесток. Всичко смачква под себе си, по един или друг начин. Отрязвайки по парченце, откъсвайки такова или смилайки всичко на пюре.

Той отхапал и от другата половина и известно време мълчал, дъвчейки. Ученикът погледнал двете нагризани ябълки и нервно преглътнал.

– И ето, – тържествено казал учителят, – те се срещнали! – и той съединил отхапаните половинки. – Сега подхождат ли си една на друга.

– Не!

– А сега погледни тук, – прекъснал учителят и взел няколко ябълки. Разрязал всяка наполовина. Събрал две половинки от различни ябълки. – И какво виждаме?

– Те не си подхождат – кимнал ученикът.

– Погледни пак. – Сложил две различни половинки заедно, отхапал от едната и от другата им страна и демонстрирал резултата. – Какво виждаме? Сега те образуват двойка?

– Да, – ученикът замислено кимнал.

– Сега те си пасват идеално, защото светът ги е захапал заедно, а не по отделно. Обичащите се едни други стават едно цяло, заедно се радват на живота и заедно приемат ударите на живота. Учат се да се разбират от половин дума, поддържат се и се подкрепят при постигане на успех. С времето успешните двойки приемат взаимно навиците си, уравновесяват характерите си и се допълват един друг. Всъщност половинките не се раждат, а стават такива. А това е много трудна работа.