В хладното януарско утро на една от станциите на метрото във Вашинктон застанал мъж и свирил на цигулка в продължение на 45 минути. Той изсвирил 6 произведения. През това време, а това бил пиков часа, край него минали хиляди хора повечето, от които отивали на работа.
За 45 минути само 6 човека се спрели по-дълго и слушали музиката, 20 не са се спрели но оставили пари. Музикантът събрал 32 долара.
Никой от минаващите не  знаел, че цигуларя бил Джошуа Бел – един от най-добрите музиканти в света. Свирел едни от най-сложните произведения написани някога, а инструмента, на който свирел била цигулка Страдивариус, която струвала 3,5 милиона долара.
Два дни преди изпълнението му в метрото, на негов концерт в Бостън, където билетът средно струвал 100 долара било пълно.
Свиренето на Бел в метрото е част от социален експеримент за възприятията, вкусовете и приоритетите на хората. Целта на този експеримент било да се разбере: Дали в делнична среда, в неподходящ момент усещаме красотата? Ще се спрем ли да я оценим? Ще разпознаем ли таланта в необичайна обстановка?
Един от изводите в този експеримент е може би следният: Ако ние не можем да намерим време за да се спрем за малко и да послушаме най-добрите написани музикални произведения, в изпълнение на един от най-добрите музиканти на планетата, ако темпа на живота е станал толкова бърз, че сме станали слепи и глухи за такива неща, тогава за какво ни е животът? Защо ни е нужно непрекъснатото да преследваме чужди натрапчиви ценности? И какво губим в това безумно преследване?
Отговора е само един: Ние губим самият живот…

Утро. Светло е и мирише на пролет. Странно на двора е като лято. Независимо от светлинната, спуснатите щори създават впечатление, че навън е нощ.
Тя побърза да стане, да се умие и да се приведе в ред. И ето я пред нас, съвсем открита. По това време на деня тя е такава, каквато е. Обикновенно оставаше сама със мислите си.
Всичко, което си мислеше в момента бе свързано с неопределимото желание да снеме маската на безразличието и апатичността от своето лице. Искаше й се да премахне унинието. Защо да не живее по-ярък и живописен живот от този, който живееше сега?
Бавно вдигна ръцете си към лицето, а в същото време си мислеше: „Струва ли си да махна маската от лицето си“? Може да бъде много болезнено.  Навярно тя е сраснала с истинското й лице.
След като събра волята си, тя направи първия напън. На тези места, къде успя да свали маската от лицето си окончателно, кожата закърви силно. Лицето й бе в белези и ожулвания. Болката, която изпита от видяното, бе много по-голяма от тази, която изпита при сваляне на маската. Страшно е да видиш себе си без маска, целия в белези.
За да не измъчва душата си тя решила да надене нова, по-весела маска „Маската на надеждата“. С нея тя вярваше, че ще стане по-весела и жизнерадостна.
И така тя заживя с тази маска по цял ден. Въпреки това новата маска предизвикваше мазоли и подсещаше за старите рани. Носенето на тази маска всеки ден, ставаше все по-трудно и по-трудно. Но момичето като че ли нехаеше за това. Нали всички са добре и са щастливи, нека я виждат и нея щастлива.
Тя си даде обещание да бъде все така, но не можа да сдържи обещанието си. Един ден маската започна да кърви и да се разрушава. Тези болки бяха още по-жестоки, отколкото преди, но девойката не им обърна внимание.
Когато от лицето й не останало нищо върху, което да надена поредната маска тя се замисли.
Възможно е да е била красива. Кой знае, какво е било истинското й лице? …Но ние познаваме само това лице, което бе покрито с белези….