Като че ли да, но всъщност не. Създателите на това прекрасно превозно средство наричат полувелосипед. Причината за появата на това изобретение, е голямата любов на дизайнера конструктор и съосновател на фирмата Kolelinia към усъвършенствуване на велосипеди.
Архитектите Мартин Ангелов и Михаил Кленов са основали студио Kolelinia за разработки и производство на интелигентни и екологично чисти превозни средства – велосипедите.
Където и да отидете с този полувелосипед, вие със сигурност ще привлечете много усмивки и заинтересованите погледи. Няма да останете незабелязани.
Тази версия на „велосипеда“ е много компактна и лека. Той тежи около 8 килограма.
Основната разлика на това превозно средство от обикновения велосипед е това, че докато го карате сте изправени, а не седнали. Може да се каже, че по-скоро бягате, отколкото че въртите педали.
Рамката на полувелосипеда е направена от алуминий, а кормилото от шперплат. За сега конструкцията е в бял цвят, но се планира да бъдат пуснати и в други разцветки.
Полувелосипедът ще допадне на любителите на нови преживявания.

Вечерта преди Рождество усещаш, че ще се случи нещо необикновенно.
Подаръците са приготвени отдавна и чакат своето време.
Снегът остави дребни парцали от скреж след себе си и се укри някъде. Дали ще се радваме на нова партида снежна интермедия, никой не знае, дори и метереолозите повдигат ръмене и разперват ръце.
Времето наближава, а сърцето се изпълва с необикновени предчувствия за радост от очакването на нещо….
Ухае на печено месо и топъл хляб. Елхата е наредена и ти си в най-красивата си рокля.
Рождество! Сърцето ти сякаш ще изхвръкне от гърдите. Не смееш да мръднеш, за да не разрушиш, това, за което… сега не предполагаш. Но какво ще стане?
Ето вече си в църквата. Поглеждаш хората и разбираш, че и те също чакат…
Въздишаш. Не може ли по-скоро? ….. Очакването и нетърпението се сблъскват…
Но всички тези подаръци, поздравления, усмивки, прегръдки, отнемат толкова много енергия.
Не си спомняш кога си легна, трудно можеш да възстановиш вчерашната проповед в главата си…
Колко бързо премина Рождество…Все още има неизмити чинии, поздравителните картички от приятелите са още на масата…
Отново е вечер. Всичко е прибрано, подаръците са раздадени, поздравите са приети и ти отново си у дома. И вече нищо не очакваш. Просто взимаш Библията от рафта и продължаваш от там където си стигнал. Отваряш книгата и трепваш. Ти отново Му говориш, а Той на теб…
И през всичкото време на празника, когато съм чакала нещо необикновенно да се случи, Той е чакал мен…
Сега се върнах…И обикновената вечер се превърна в нещо….изключително….

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!