Нов световен рекорд за продължителност на семеен живот придобиха индийците Карам на 107 години и Катари на 100 години. Те празнували сватбата си преди 87 години и през всичките тези години са прекарали заедно, един до друг.
Подписали брак в индийския град Пенджаб, а сега живеят в английския Бредфорд. Те са възпитали 8 деца, които са им донесли 28 внука.
За 87 години съвместен живот съпрузите добре са се изучили един друг и са открили тайната на дългия и щастлив семеен брак.
Според тях просто двамата в семейството трябва да се обичат, да се грижат един за друг и с хумор да се отнасят към проблемите и неудачите, които ги достигат.
По този случай Карам казал:
– За мен най-важното е, постоянно да разсмивам Катари. Обичам да ѝ разказвам анекдоти и да предизвиквам усмивка на лицето ѝ. Да бъда смешен е моя начин да бъда романтичен.
Интересно е, че двамата съпрузи са вегетарианци и се грижат много за своето здраве. Вероятно това им е помогнало да живеят по-дълго.

Разговаряха вече час. Тя беше мила жена с посребрени коси и разбираща усмивка. Той се опираше на бастуна си и от време на време пристъпваше леко в страни.

Жената работеше в училище с необикновена група от деца. Всяко от тях беше загубило родителите си твърде рано.

– Мисля, – казваше мъжът, – че работата ви с тези деца е много важна. Аз също загубих един от родителите си, когато бях много малък.

Мъжът намести очилата си, прехапа устни, по носа му потекоха издайнически сълзи и със задавен глас продължи:

–  Изгубих майка си, когато бях много малък. ….. Това беше голям удар за мен. Искаше ми се и аз да бъда в такава групичка като вашата, където да мога да споделя мъката си …..Щях да се запиша непременно в групата ви, защото …. – гласът му секна, – защото се чувствах толкова самотен.

– Но майка ви е починала преди шейсет години, – жената го погледна изненадано. – Нима още страдате за това?

– И още как, –  мъжът направи нещо подобно на усмивка и наведе глава.

Веднъж една мъдра баба казала на внука си:
– Всеки човек, сътворен от Бога, се явява решение на нечий проблем.
Внукът много се изненадал от думите на баба си.
– Ти си решение на нечий проблем, – повторила тя.
Гледайки неразбиращото лице на внука си обяснила:
– Дарът, който Бог ти е дал, може да не е необходим на всички, но безусловно е необходим на някой – усмивката ти, любовта ти, твоята сила, ……

Продавач стоеше зад щанда на магазина и разсеяно гледаше към улицата. Малко момиче дойде до витрината и буквално заби носа си в стъклото. Очите му за искряха от възторг, когато видя каквото търсеше.
То влезе вътре и помоли да й покаже огърлицата от тюркоаз.
– Това е за сестра ми. Можете ли да я увийте красиво? – Каза малкото момиче.
Продавачът погледна с недоверие към детето и каза:
– Колко пари имаш?
Без сянка на съмнение, то извади кърпичката си от джоба и, изсипа всичко съдържащо се в нея и с щастлива усмивка попита:
– Това достатъчно ли е?
В кърпичката имаше само няколко монети. ……. Но момичето с гордост продължи:
– Знаете ли, това искам да подаря на своята голяма сестра. Откакто почина мама тя се грижи за нас, а за себе си не остава никакво време. Днес е рожденият й ден и аз съм сигурна, че много ще се зарадва да получи такъв подарък, много ще отива на очите й.
Мъжът взе огърлицата, влезе в магазина, донесе  специална кутия и я сложи вътре. След това я пакетира и й завърза синя панделка.
– Вземи, – продавачът подаде подаръка на момичето. – И го носи внимателно!
Момичето си тръгна щастливо.
Работния ден свършваше, когато в магазина влезе младо момиче. Тя сложи на тезгяха познатият пакетиран подарък, отворен с развързана панделка.
– Тази огърлица е купена от тук? Колко струва?
– Цената на всеки продукт от моя магазин е поверителен договор между мен и клиента, – каза продавачът.
Девойката продължи настойчиво:
– Но моята сестра имаше само няколко монети, а мънистата са от истински тюркоаз? Сигурно струва много скъпо, а ние не можем да си я позволим!
Мъжът взе пакета, с много нежност и любов възстанови опаковката, подаде я на девойката и каза:
– Тя плати най-високата цена ……. повече, отколкото може да заплати един възрастен. Тя даде всичко, което имаше.
В магазина настъпи тишина. Две сълзи се плъзнаха по лицето на девойката, а ръката, държаща малкия пакет, затрепери от вълнение…….

Имаше силна буря с проливен дъжд. Тригодишно момиченце седеше до прозореца и с ужас гледаше в бушуващата природа.
Изведнъж тя видя как един човек излезе на алеята с чанта. Той вървеше срещу вятъра и дъжда. Въздушният напор го блъскаше назад, а водните капки безжалостно удряха лицето му. Но той упорстваше. Хора укрили се при входовете на къщите го викаха, но той не им отговаряше.
– Мамо, мамо, – крещеше изплашеното дете, – човек на улицата.
Майката дойде до прозореца.
– Какъв неразумен човек, – каза тя с усмивка. – Нима иска да се покаже какъв  герой е?
Вятърът задуха още по-силно и човека падна в бушуващия поток.
– Мамо, – извика изплашено детето, – той ще потъне …… трябва да го спасим.
Сърцето на детето се сви от болка.
– Виждаш какво може да се случи на един глупав човек! Защо не почака да намалее малко дъжда, да се прикрие към някой вход, както всички ……, – нагледно обясни майката на дъщеря си.
Мъжът с мъка се измъкна от водата и отново пое срещу вятъра и дъжда.
– Стана…. устоя ….. отива по нататък! – зарадва се момиченцето и запляска с ръце.
– Запомни, дете, неразумният на всяка крачка го чака беда! – наставнически каза майката.
– Но той бърза за там, където ние не знаем….. – каза момичето с тъга.
– Когато бързаш, ще станеш за смях на хората, – продължи майката със същия тон.
Детето се възмути:
– Мамо, ами ако той е лекар и бърза при някое болно дете, за да спаси живота му…. И ако това дете бях аз?