Срещите ми със Маргарита и Петър бяха незабравими. Двамата старци са прекрасни хора. Никога не бях срещала толкова добри и мили хора.
През целия си живот бяха работили упорито и сега не стояха със скръстени ръце.
Достатъчно е само да ги погледнеш, за да разбереш, че са доволни от живота.
След половин час почивка на зелената пейка пред дома им, съчетана със спокоен и дружелюбен разговор, разбираш, че повечето хора полагат мъчителни усилия да постигнат всевъзможни, но ненужни неща,  но те не ги правят по-щастливи от Маргарита и Петър.

Много бих искал да имам любящи, честни и добри приятели, които не са като мен. За да ви разбирам добре, изразявайте се ясно. Аутистите рядко могат да „четат между редовете“. Нашият опит с околния свят е крайно интензивен и често е свързан с много дълбоки емоции. От друга страна, болшинството от неаутисти са свикнали да живеят в света на различни нюанси и отенъци на сивото. Но това е непонятно за нас, защото ние мислим ясно, чрез черно-бели понятия. Ние не винаги разбираме отенъците на сивото и не можем да разберем, как може на някой да му харесва да живее в света на сивото.
Ценя и уважавам усилията на другите да се изразяват ясно. Например, ако ви е омръзнала темата на разговора, то по-добре направо ни го кажете. Просто кажете: „Иска ми се да поговорим за нещо друго“.
Ако сме останали на гости по-дълго у вас, то ни го кажете направо, защото няма да забележим вашите деликатни намеци. Аутистите винаги пропускат непреките твърдения.
Ние не винаги разбираме социалните правила. Имаме точно определени правила за добро и зло. За това следваме тези правила, които смятаме за разумни. Ние можем да нарушаваме „социалните правила“, защото не знаем за тяхното съществуване или те изискват от нас действия, които не можем да извършим, като контакт с очите, запомняне на имената и лицата на другите хора…. В други случаи можем да нарушаваме тези правила, защото ни изглеждат абсурдни. Например, някои от нас възприемат намеците и непреките твърдения като неефективни или нечестен начин за общуване.
Не обичаме местата, където се събират много хора. Обикновено аутистите не обичат да са част от голяма група от хора. Например, вместо да отидем на кино, предпочитаме да гледаме филм у дома в компанията на един или двама приятели.
Освен това, хора, които не познаваме, могат да предизвикат у нас дискомфорт. Ако са ни поканили на обяд, то искаме да знаем предварително, кой ще присъства, за да можем да се „подготвим“ за подобна социална ситуация. Ние можем да откажем поканата, ако сметнем, че няма да можем да се справим със ситуацията. Ако ви откажем да бъдем с вас и вашите приятели известно време, не смятайте, че не ви харесваме. Просто общението с повече от един или двама, изисква много голямо усилие. Не се отказвайте да ни каните. Следващият път може би ще имаме повече желание да се срещнем с някой непознат.
Не ни се обиждайте. Обикновенно аутистите се изразяват направо, а на другите това не се харесва. Не възприемайте това за желание да ви оскърбим. Аз не мога да не говоря направо. В много случаи нарушавам тези „негласни“ правила. В такива ситуации, аз изобщо не знам за тези правила. Дори не разбирам, че съм засегнал чувствата ви.
Понякога ни се иска да бъдем за малко сами. Трудно ни е, когато се намираме между другите хора. Ако искаме да останем сами, не се обиждайте, моля ви.
За нас вие сте странни. Помогнете ни да разберем, как вие възприемате света. Споделяйте вашите мисли и емоции максимално ясно, за да ви разберем.
Аз виждам нормално и чувам добре. Ние пропускаме намеците и трудно се изразяваме, но ние също сме хора като вас. Не ми е приятно, когато хората крещят или говорят с мен бавно, като че ли имам проблем със слуха. Моя слух е много по-остър, отколкото на някои от вас. В някои ситуации моят мозък доста сложно обработва входящата информация. Критиките и забавената реч тук няма да помогнат. Това ме унижава и ме кара да се чувствам като малко дете.
Когато ми говорите, не искайте да ви гледам в очите. Когато ме карат да правя нещо, което не съм в състояние да правя се чувствам зле.
Позволете ни да бъдем аутични! Понякога аутистът може да прави определени повтарящи се действия или да се държи странно. Например, да се разкача, да тръска ръцете си, да заема странни пози, да мрънка нещо под носа си. За нас такова поведение ни помага да се справим с този объркващ свят. Подобни типове поведения ни успокояват и ни помагат да преодолеем стреса. Не ни забранявайте да правим така и не се срамувайте ако ги правим на обществено място, такива сме.
Помогнете ми, ако ви моля за това. Обикновенно аз не мога да правя това, което другите могат. Не виждам нищо лошо в това да помоля някой да ми помогне. Една от ситуациите, в която се нуждая от помощ е, когато съм сред хората.
Позволете ни сами да решим дали се нуждаем от помощ или не. Ние знаем нашите ограничения много по-добре от всеки друг. Нямам нищо против някой да ме помоли за помощ, само че нека това става насаме.
Отговаряйте на въпросите ни. Аутистите са наивни и невинни в разбирането на света. Ние се учим по друг начин, за това често се налага да ни се обясняват неща, които другите разбират интуитивно. Понякога задаваме „глупави въпроси“ на тези, на които имаме доверие. Не търсете във въпросите ни скрит смисъл. Ако питам: „Студено ли ти е?“, това не означава, че искам да се включи печката. По-скоро аз не знам дали ми е студено или топло и се опитвам да разбера какво чувствам и съответно очаквам отговор „да“ или „не“.
Питайте, ако искате да разберете какви сме ние. За мен е лесно да обесня. Много от нас съжаляват, че специалистите не ни питат за живота ни, преди да стигнат до някакви изводи.
Позволете ни да се възползваме от алтернативни форми на комуникации. Много от нас имат сериозни проблеми с речта. за това предпочитаме алтернативни форми на комуникация. За мен това е електроната поща, чата, портативния синтезатор за говор….Когато използвам такава техника, разговора придобива подредена форма, вие ме питате и чакате да ви отговоря. Хубаво е, че тази техника ни ми дава да изпреваря събеседника си и ми позволява да говоря по-удобно.
Позволете ни да помълчим. Някои аутисти, които нормално говорят, имат проблем при претоварване или защото в този момент са изморени. Емоционално претоварване настъпва при наличието на много говорещи хора, тогава аз не съм способен да говоря с вас. Не ме докосвайте и не ме прегръщайте, на мен това не ми доставя удоволствие, но при други аутисти това не е така. По-лесно се изразявам в писмен вид, а не устно. Позволете ми да се изразявам така, за мен това е много важно.
Не ни игнорирайте. Питайте дали искаме да се включим в някое мероприятие и какво не ни харесва.
Някои от нас имат много тежко минало. Не ни питайте, ако сами не пожелаем да ви разкажем.
Простете ни. Ние няма да ви подведем. Аутистите често пропускат правилата и често говорят на забранени теми. Зная, че трябва често да искам прошка от моите приятели. Аз ви прощавам, че не ме разбирате винаги.

На рафта стояла малка стомна за вода, В ъгъла на стаята на кревата лежал болен. Той бил много жаден.
– Искам да пия! Дайте ми вода! –  едва мълвял той.
Но той бил съвсем сам и нямало кой да му помогне. Молбата на болния била така жална, че стомната не могла да устои. Състрадания я преизпълнило. Прилагайки невероятни усилия, достигнала до постелята на болния. Спряла близо до ръцете му. Болния отворил очи и погледа му попаднал на стомната. Събирайки всичките си сили, човекът взел стомната и я приближил към изгарящите от жажда устни.
И едва тогава разбрал, че стомната е празна. Ядосал се и хвърлил стомната към стената. Тя се разлетяла на безполезни парчета глина.
Не забравяйте да благодарите. Не превръщайте в парчета глина този, който се стреми да ви помогне, дори ако опитите му са напразни.

Не се стряскайте от заглавието, съгласна съм, че в него има двояк смисъл.
Ако си поставим важна цел, трябва да разберем, че без добросъвестност и усърдна работа, няма да я достигнем. Нещата сами по себе си не се вършат. Освен това едва ли някой ще се сети да направи сам нещо за нас. Така че няма какво да се чака. Трябва да се хванем и да го направим.
Навярно си мислите: „Може би ще ми се предостави по-благоприятна възможност и тогава ще го направя!“
Проблема се състои в това, че възможността ще се появи тогава, когато започнете да практикувате в нужното направление, но никога преди това.
От друга страна, за всяка важна цел си струва усилията, които се правят за нейното постигане. Дори и ако на първо време  изглеждат непосилни.
За това, напред, всичко зависи от вас!

Известен генерал воювал във войната. Неговият син бил лейтенант и също бил на фронта.
Бащата водел своята дивизия в атака и се придвижвал по бойното поле. Погледът му се спрял на убит офицер. Това бил неговия син.
Желанието на бащиното сърце било да спре до любимия си син и да се отдаде на мъката си, но дългът го зовял да продължи напред.
Бързо се навел над убития и едва докоснал бузата му и без да се бави дал заповед за атака.
Неутешимите сълзи на гроба няма да ни върнат загубеното и такава скръб няма да ни донесе нищо. Мъката оставя дълбоки белези, тя прави своя неотменим отпечатък в сърцето на страдалеца.
В действителност ние не забравяме тежките изпитания и никога не оставаме същите, каквито сме били преди да преживеем болката. Но мъката действа смекчаващо и облагородяващо на сърцето.
Наистина нещастни и достойни за съжаление са тези, които никога не са страдали и на които скръбта не е оставила своя отпечатък.
Ако останем в неутешима скръб, ние само сгъстяваме мрака около себе си, давайки му възможност да стигнем до сърцето и да подкопае усилията ни. Ако се отвърнем от мрака и се заемем с изпълнение на възложените ни задачи, силите ни ще се възстановят.
Вървейки напред по пътя на дълга, намираме своето пълно и истинско утешение.