И това ми били новини? Да ти кажа ли аз какво са новини?
Днес хората си отвориха очите. Отгърнаха своите бележници с предстоящи задачи, своите календари, своите списъци за покупки и прочетоха.
Време е да подемеш наново борбата, да избършеш идеалите от прахта, да си прибереш смелостта от химическото чистене.
Как може да изпадаш в отчаяние, след като още нищо не е решено? Защо си толкова разочарован?
Е добре, един лош век си отива и в края на всяко нещо човек чувства умора. Сезонът приключва зле, ако човек отпадне от класацията. Съгласен съм, че от време на време е нужен и зимен сън, но не виждаш ли, че нещо ново пак известява за себе си. Да, в края на сезона човек е уморен, краят следва собствената си логика и човек забравя даже най-естественото, че няма по-трайно нещо от промяната.
Това са истински новини.

С баща ми и приятелите му рано сутринта се бяхме изкачили на върха и решихме оттам да идем на езерата. Някой ни поведе натам, ала той познаваше толкова пътя, колкото и всички останали.
През целия ден се лутахме из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като дъното на котел сред високите канари. И макар това езеро да нямаше нищо общо със търсените езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.
Едва бяхме наклали огън, когато вятърът зафуча, над нас се разнесе грохотът на бурята. От почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята. Наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре. Над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии.
Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент. Опъваха го върху храсталака и по едно време изглежда, че успяха, защото ме навряха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение. Носех се из мътните горещи въртопи на треската.
Тоя път треската ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им. Наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу. Те се пукаха от смяната на температурата или от грохота на мълниите.
Треската ме носеше и въртеше, увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам. Татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия тръпки на самосъжалението.
Накрая усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги…..
Дойдох на себе си с онова чувство на спокойствие и умора, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. Може би бях съвсем изплувал от бълнуването и разтворих клепачите си. „Ще се живее“ – помислих си радостно и ме заля светлина.

Денят беше напрегнат и умората силно притискаше слепоочията му. Главата му бучеше, а мислите за още нерешените проблеми в града, го измъчваха много по-лошо от всякаква болка.
Изведнъж усети мирис на дим, огледа се. Наблизо гореше къща. Притеснен се отправи натам. Група полицаи безпомощно размахваха ръце срещу пламъците. Горещината беше непоносима. Той дочу, че някой викаше:
– Вътре има жена…, как да я измъкнем….огъня се е разраснал.
Той не се поколеба и тръгна напред към горящата къща. Усети как една ръка го хвана и в суматохата едва дочу:
– Назад, господин Кмете, пожарната идва…
Той се отскубна и влезе сред пламъците. Двама души веднага тръгнаха след него. Това не е шега….ами ако пострада, та нали той е кмет на града,
Огънят още по-силно засъска. Лютивият дим стисна здраво гърдите му, така че едва си поемаше дъх. Очите му се насълзиха, но той продължи напред. Там имаше човек и той се нуждае от помощ.
Прекрачи горящата каса на вратата и в гъстия дим едва напипа паднало тяло. Бързо го грабна и хукна навън. Недогорели парчета го гонеха по петите. Те с грохот се стоварваха на сантиметри от гърба му.
Излезе навън, предаде тялото на изумения полицай насреща и припадна.
В болницата беше с още двама полицаи и един пожарникар, пострадали от огнената стихия. Лекарят, който го прегледа остана изумен, че дори не е получил драскотина.
Бързо го освободиха. Излезе навън, въздъхна дълбоко и закрачи бодро към дома.

Живот сред смъртта, рай сред ада, вест която трудно можем да разберем с ума си, по-лесно ще я уловим със сърцето. Когато ни овладее всекидневната суета и с неизпълнимите обещания, равнодушие и умора или когато се сблъскваме с болести, насилия, предателства, нещо вътре в нас ни подсказва, че това не е края, че има и нещо друго, много по-голямо, което изцелява, утешава и обнадеждава.. После може да се появи чувство, макар и за минута, че сгъстените облаци скриват слънцето и че във всичко ставащо има цел и смисъл. В такива моменти е много важно да уловиш усещането и да почнеш да търсиш отговор. В противен случай суетата и злото ще свършат своето дело. Ще внушават идеи за безсмислеността на ставащите неща, ще отнемат силите и ще убият надеждата.
Всеки, който не е падал като жертва на отчаянието и чийто живот не се е превърнал в още по-безсмислено съществувание, живее с надежда за по-светло бъдеще: „Някой ден ще стана по-добре…ще изчезнат проблемите….ще утихне душевната болка…всички ще ни разбират и ще ни обичат“.
Но това „някога“ ни води в бъдещето, в областта на възможното, отвлича ни от настоящето и реалното. То има реални шансове да се превърне в „никога“, ако ние се предадем и престанем да търсим отговор днес и сега.
Изглежда Голгота и трите дена до възкресението са станали истинско изтезание за тези, които не са се постарали да разберат думите: „Царството Божие е сред вас“ или повярвайте на пророчествата за Христос и неговото възкресение.

Дълго време сме възпитавани, че трябва да спим 8 часа, за да си отпочине организма ни, но ето ви и едно друго мнение.
Сред здравословните привички нареждаме пълноценият сън. Но понякога 8 часа сън може да доведе до постоянно чувство на умора. Добре е да се спи по 7 часа, а нощно време не по-вече от 6 часа. А тези минути или часове, които не сме си доспали, по-добре да се разпределят на кратки интервали през деня.
Професор от Университета в Лафборо Джим Хорн смята, че за нормалния живот не е нужно да се спи точно по 8 часа. Много хора ежедневно се „принуждават“ да спят определено време, което води до хроническа умора. Доктор Хорн счита, че човек трябва да спи, колкото си иска и това време не е обезателно да бъде през нощта.
Краткия от 4 до 15 минути дневен сън е равносилен по ефективност с допълнителния сън към нощния. Хорн потвърждава, че преди 100 години е била разпространена практиката, ежедневния сън да се разбива на няколко сегмента и това е било доста добре за хората.
Идеята, че събуждането през нощта е лошо, може да има негативно въздействие върху качеството на съня. Например, събуждаме се в три часа през нощта, лежим и нервничим, че не можем отново да заспим.
Защо трябва да се измъчваме? По-добре да станем и да се занимаваме с нещо друго, което би ни отвлякло вниманието, като решаване на кръстословица или четенето на хубава книга. След такава дейност усещаш, че тялото ти желае отново да посети леглото и да потъне в сън.