Ема щеше да постъпи в университета на големия град. Тя имаше на разположение кола, но не познаваше административния център.

Ема сподели притесненията с баща си:

– Татко, как ще се оправя в големия град? Не познавам улиците, а да слизам всеки път и да питам минувачите, ще ми бъде много неудобно.

– Няма страшно, – успокои я той, – ще ти сложим на колата един GPS навигатор. Той ще ти помага да намериш пътя в непознатия град.

Ема се зарадва, имаше кой да я напътства.

Един ден, когато шофираше по начертания маршрут, тя пропусна да завие.

– Ами сега? – уплашено извика Ема.

GPS навигаторът не ѝ се скара и не я накара да обърне, а учтиво и окуражаващо и каза:

– Маршрута ви ще бъде преизчислен.

Това означаваше: „Направихте грешка, но не се притеснявайте. Ще намеря нов маршрут, който да ви отведе там, където трябва да отидете“.

Бог е нашият духовен навигатор. Той ни води чрез Своето Слово и молитва. Когато излезем от курса, Той ни уведомява навреме.

Нежно и с любов, без да ни осъжда ни приканва да се покаем и да възобновим отношенията си с Него.

Колкото и зле да сме прецакали пътуването си, Той може да ни възстанови, да излекува разбитите ни сърца и отново да ни насочи в правилната посока.

Ще Му позволим ли да ни води? Той е добър и иска само най-доброто за нас.

Помислете добре, бунтовниците живеят в обгорена земя , а послушните Нему стигат до Обещаната.

Васко все още бе дете, но обичаше да кара колело с приятелите си.

Неговото колело нямаше допълнителни екстри, както днешните велосипеди. То имаше само една предавка, а за двигател служеха собствените крака на велосипедиста.

Селището, в което живееше не се славеше с равни улици. Те ту се изкачваха ту слизаха надолу. За това Васил трябваше много да върти, особено по нанагорнището.

Той не се стряскаше, когато виждаше, че пътя стръмно се изкачва нагоре, а натискаше здраво педалите. За да запази инерцията кривеше наляво и надясно, но след доста напъни стигаше върха.

Ще попитате:

– Защо бе толкова упорит в това? Нима не му е идвало до гуша всичко това? Защо не се е отказвал?

Защото спускането бе толкова приятно, че всяка капка изразходвана енергия си заслужаваше удоволствието.

Така е и в живота. Човек се стреми към нещо. Е, разбира се това не е толкова лесно, изисква се усилена работа, продължително време и сериозна дисциплина.

Да си постоянен не е приятно понякога, но е важно. Всеки, който е готов да плати цената, накрая печели.

Освен това, Бог се наслаждава в прехода с теб. Той не те оставя сам. Накрая се радва, защото си останал верен докрай.

Продължавай, бъди дисциплиниран и работи усърдно, това ще промени живота ти към по-добро.

Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.

Жоро се шляеше из улицата и се чудеше какво да прави. Времето бе хубаво, а той скучаеше.

Мина край една църква и спря. Ухили се и влезе в нея. Явно намеренията му не бяха много добри.

Жоро седна на първия ред и започна да чопли семки.

По време на проповедта грубо и нахално изказваше своето мнение:

– Глупости……От къде знаеш това?…..Кой може да ти повярва? …. Пълни простотии ….

Думите му съпроводени с явен присмех бяха най-малкото. Жоро с люспите от семките замеряше проповедника и хората край себе си.

Хората пееха и се молеха, а той им се подиграваше:

– Ще дойде Господ …… ха-ха-ха и ще ви помогне. Всички сте луди за връзване ха-ха- ха …….

Никой нищо не му каза. Службата продължаваше, както обикновено.

Когато богослужението свърши, една възрастна жена се приближи с метла към Жоро и каза съвсем кротко:

– Позволи ми, синко, да помета край теб.

Нещо се отприщи в Жоро и той се разплака, след това побягна към вратата и бързо напусна църквата.

На следващия ден се върна и се покая.

В едно малко селище къщите бяха почнали да се рушат. Мръсотията бе толкова голяма, че края ѝ не се виждаше.

Хората се разхождаха по улиците и не предприемаха нищо. Тегнеше им състоянието, в което се намираше мястото в което живееха, но ….

Един ден всички се събраха заедно да решат съдбата на селището си.

– Какво ще правим по-нататък? – попита млад добре облечен мъж.

– Така повече не може да се живее, – подвикна старица с пискливия си глас.

– Хайде да запретнем ръкави, – предложи един едър и як мъж. – Да изринем боклуците и да си построим нови сгради.

– О, ще се радвам да поработя малко, – отзова се дребен младеж.

Дойде ред и на един разгневен човек, който се мъчеше да си пробие път напред.

– Чуйте ме приятели, – мощният му глас надвика всички останали. – Необходимо е …. Следва да вървим напред… Свобода….. Пазар…. Инвестиции.

Репликите му се прекъсваха от тълпата, която дереше гърлото си в подкрепа на оратора. Чуваха се скандирания на някои от фразите му.

Овации, ръкопляскания и неудържим шум като поток се изливаше от събраните хора.

– Наскоро бях в едно добре стопанисвано място, – продължи мъжът. – Там никъде няма да видиш лопата. А какво да ви кажа за хората? Благоденстваха.

Всички го слушаха и попиваха приказките му.

Но всичко бе само думи, напразни обещания, …… празнословие.

Така става на места, където не искат да работят и не желаят да чуят за каква да е физическа дейност. Там лопатата не се цени, а езика е свещен.