В къщата беше тихо. Меги слезе полека по стълбите и седна пред пияното. Изсвири съвсем предпазливо няколко етюда на Шопен, като се стараеше да не вдига много шум, за да не събуди някого.

Изведнъж усети, че Венелин е зад нея. Той бе застанал на вратата. Въпреки, че долови присъствието му, тя се стресна от гласа му:

– Това беше любимата музика на майка ми. Постоянно я свиреше. Сутрин, обед, вечер ….

– Извинявай, не знаех, – каза виновно Меги. – Може би е по-добре е да спра.

– Не, продължи, моля те. С удоволствие ще послушам.

Меги се подчини и засвири отново. Надяваше се изпълнението ѝ да не изпъква със самодоволство и показност. Искаше да трогне, а не да се изяви или натрапи.

След това стана и се обърна към него. Венелин беше блед и тъжен. Може би музиката бе събудила скръбта по майка му.

– Баща ми вярваше, че музиката е гласът на Бога, – каза тихо Меги, тя искаше да го успокои и утеши. – Той беше мисионер и пътуваше по целия свят, за да разпространява Божието Слово. Почина в Индия. Използваше музиката, там където не разбираха езика му. Вярваше, че тя е универсална и беше убеден, че Господ разговаря чрез нея с хората.

– А свиреше ли? – попита Венелин.

– Свиреше и пееше много добре. Трогвал бе хората с изпълненията си на непознати и далечни места, а после им бе проповядвал. Разказваше, че хората докато го слушали как свири, били докосвани от Божия Дух и приемали християнската вяра.

– Навярно много души, така са били спасени от ада, – каза Венелин.

Меги само кимна с глава, а после отново седна на пианото.

Под ръцете ѝ се разляха опияняващи звуци, които достигаха до най-тъмните кътчета на душата. Това ѝ бе останало като наследство от баща ѝ …

„Затова намирам удоволствие в немощи, в укори, в лишения, в гонения, в притеснения за Христа; защото, когато съм немощен, тогава съм силен“.

В тези думи прозира богатството на Божията благодат. За да я постигнем, трябва да се откажем от всичко и да не зависим от обстоятелствата.

В такова положение преставаме да искаме съчувствие от хората при трудни обстоятелства или оскърбления, които са ни нанесени, защото осъзнаваме, че тези изпитания създават условия за големи благословения.

Ние спираме да се фокусираме върху преживяванията си и насочваме погледа си на Самия Бог. В Него единствено търсим успокоение.

Един сляп проповедник, много известен в Шотландия, който отдавна се е преселил във вечността казал:

„Боже мой, никога не съм Ти благодарил за „тръна в плътта си“. Хиляди пъти съм благодарил за розите, но нито един път не съм направил това за бодлите им. Аз се стремях към страна, където в бъдещето ме очаква награда за тежкия кръст, но никога до сега не съм се замислял, че самият кръст се явява слава за даденото време. Дай ми да разбера славата на моя кръст! Научи ме да ценя тръните и бодлите! Покажи ми, че съм се приближил към Теб по пътя на страданието. Нека да разбера, че сълзите ми са създали за мен дъга“.

Вие често си налагате чувство за дълг, вина и се жертвате за другите.

Но за да бъдем щастливи в живота си трябва да се погрижим и за себе си.

Отделяйте време за собствените си нужди. Правете това, което наистина ви доставя удоволствие.

Почувствайте как живота ви придобива нови краски и вие ще придобиете нови сили, така че по-леко да помагате на другите.

Като минимум можете да въздействате на другите с вашият личен пример.

Лицемерието и осъждението вървят ръка за ръка.

В деветдесет процента от случаите, ако не и в повечето, хората осъждат другите за греховете, които с удоволствие извършват.

Осъждението показва още една болест на човешката душа – невежеството.

Ние често съдим човек, без да знаем неговия живот, нито обстоятелствата, при които се е оказал, преди да съгреши.

Библията казва: „Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада“.

Ти не можеш да съдиш човек, който не познаваш.

Осъждението ни отлъчва от Христос. То показва, че ние не сме на един дух с Него и изобщо не приличаме на Него.

Виктор стана художник, защото след училище трябваше да продължи образованието си. Той знаеше, че бъдещата му работа трябва да му доставя удоволствие, а на него много му харесваше да рисува. Така и направи своя избор и постъпи в Художествената академия.

Там Виктор научи много неща. Как да изпъне платното, как сам да си приготви грунд, как изкуствено да състари картината, как да добавя финни цветови преходи……

Преподавателите го хвалеха:

– На теб ти е дадено от Бога, рисуваш със замах …..

„Нима другите, които учат тук, нямат дарба от Бога?“ – мислеше си Виктор, но му беше приятно да чува такива думи за себе си.

След като завърши, си намери добре платена работа. Цял ден изработваше дизайн за различни визитки, брошури, покани, … Но това не го удовлетворяваше. Рисуваше неохотно и без желание. Рядко имаше вдъхновение. Работа, в къщи и така ден след ден ….

Все по-често взе да си мисли:

„Нима това е моето призвание? За това ли съм мечтал? Нима съм художник с дарба от Бога?“

Той разбираше, че нещо се губи от него, изпълнявайки всеки ден едни и същи действия, а това го притесняваше.

Премести се на друго място. Там започна да рисува портрети.

Един ден Виктор направи поредния си портрет. Позираше му жена на средна възраст с дълъг нос. Трябваше доста да се постарае, за да я „направи красива“. Носът, нямаше къде да го дене, но в лицето ѝ имаше нещо предразполагащо и той реши да акцентира върху това. Оказа се доста добро попадение.

– Готово, – каза Виктор и подаде портрета на жената.

Тя дълго време изучаваше образа си. След това вдигна глава, но погледът ѝ бе отнесен ….

– Нещо не е както трябва ли? – попита Виктор, като внимателно следеше реакциите на жената.

– Вие имате призвание, – каза тя. – Виждате нещата в дълбочина.

– Аха, очи като рентген, – пошегува се Виктор.

– Нямах предвид това, – поклати глава жената. – Вие рисувате душата на човека. Гледам този портрет и разбирам, че съм такава, каквато сте ме нарисували. Всичко външно си е както е. Но вие сте свалили горния слой и сте създали шедьовър. Сега осъзнавам каква съм, благодаря ви.

Виктор вдигна рамене и нищо не каза. Жената му се стори някак странна. Навярно трябва „душата“ на човек да рисува в бъдеще. Всеки има външен слой, но и невидима обвивка, която се изгражда постепенно в живота. Всеки човек е шедьовър и Виктор беше уверен в това.

От тогава неговото рисуване се изпълни със нов смисъл. Нямаше нова технология, той използваше същите инструменти. Само че всеки път преди да започне да рисува „сваляше горния слой“, за да освободи невидимия „шедьовър“.

Понякога му се падаха такива „модели“, при които душата беше много по-страшна, отколкото „външния слой“. Тогава той се опитваше да намери някакъв светъл лъч в този човек и се стараеше да го усили. Винаги могат да се намерят такива лъчи, стига човек да настрои зрението си към тях. До сега Виктор не беше срещал човек, в който да не можеше да открие нещо хубаво.

Веднъж Николай, един от неговите приятели и колеги, му каза:

– Спомняш ли си онази жена с дългия нос, на която прави портрет преди известно време?

– Е? – погледна го с очакване Виктор.

– Знаеш ли колко се е променила? Станала е такава, каквато си я нарисувал, а като си спомня каква беше, същинска жаба …..

И мълвата тръгна. За Виктор казваха:

– Неговите портрети благотворно влияят в живота на хората.

– В семействата настава мир.

– Грозен се преобразява и става красив.

– Самотна майка неочаквано се оженва.

– Мъжете намират смисъл в работата си и се чувстват по-пълноценни…..