През XIX век Виена е била музикалната столица на света, композиторският Олимп. Всеки, който искал да стане велик композитор, трябвало да завладее Виена непременно.

Когато Брамс дошъл във Виена, тя принадлежала на Вагнер. Там той царувал. Бил на самия връх. И не отстъпвал своя трон и звание на никого от композиторите в света.

Брамс бил талантлив. И това било толкова очевидно, че привържениците на Вагнер решили да унищожат младия композитор каквото и да става, без да се скъпят за средства, които ще изразходват за това.

Симфониите на Брамс във вестниците наричали изключително „отвратителни, без вкус, дълбоко неверни и екстравагантно готварски“.

Малко преди Брамс, Ференц Лист по същия начин се борил с Вагнер. Според отзивите на преданите на Вагнер рецензенти, нямало на света по-бездарен композитор от Лист.

Затова, когато се появил Брамс, се оказало, че има по-лош композитор и от Лист. “ В един единствен удар по чинелите в кое да е произведение на Лист има повече чувство, отколкото във трите симфонии на Брамс с неговите серенади“, – писали тогава във вестника.

Въпреки това, 29-годишният Брамс бил назначен за ръководител на Виенската капела.
– Нека пишат, те друго нищо не могат да правят, – добродушно казал Брамс, – нали и те трябва хляб да ядат.

Късно следобед, когато отиде на работното си място, Костадинов завари известието за пенсионирането си на бюрото. За него това беше удар от засада.

Как се прибра у дома си Костадинов не помнеше.

От главата му не излизаше една и съща мисъл: “ Край! За мен всичко свърши! От днес съм излишен и ненужен за обществото гражданин!“

Отровата от тази мисъл силно се впиваше в него и го измъчваше. За Костадинов това беше недооценяване на работата му и грубо погазване на човешкото му достойнство.

Съпругата му Елена видя отчаяната му физиономия и разбра какво се е случило. Отдавна оттук-оттам се шушукаше за неговото отстраняване. Говореше се и явно, че той е вече на години и трябва да се даде път на младите.

Но какво знаят младите? Костадинов бе кален в битки и борби за устояване на истината, а сега, който и млад човек да заеме мястото му ще бъде поредния „послушко“, предпочетен пред всеки по-революционно настроен ветеран.

– Не се притеснявай! Всяко зло , за добро, – опита се да го утеши Елена. – Сега поне изцяло ще се занимаваш с това, което ти е на сърце.

След вечеря пуснаха филма за Ломоносов и Костадинов малко се поразсея. Той беше изцяло потопен в събитията на онова време и непрекъснато търсеше връзки с днешния ден.

Минали са векове от тогава. Светът се е проминил. Науката и техниката са достигнали големи висоти, но човекът не се е отказал да властва и господства над себеподобните.

„Какъв мощен ум. Истински гений е този Ломоносов, – възхищаваше се Костадинов. – Какъв непокорен дух има само!“

Ако във всеки от нас не живее по един малък Ломоносов, напразно би било всяко творчество и самият живот.

Децата играеха на улицата и вдигаха страхотен шум. Клаксони се надпреварваха на натовареното шосе. На телевизора говорителят съобщаваше днешните новини.

Григор влезе в стаята погледна очакващо сина си и попита:

– Какъв искаш да станеш като порастнеш?

– Искам да работя в полицията, – възторжено и с блеснали очи отговори Огнян.

– Полицай?! – лицето на Григор почервеня, а очите му едва не изкочиха от орбитите. – Ти да не си полудял? Навярно се шегуваш.

Огнян отдавна мечтаеше за това. В мечтите си бе виждал как спасява хора, залавя престъпници, помага за откриването на истината, ……

– Искам да стана детектив. Имам голямо желание да помагам на хората.

Григор снисходително се усмихна, той смяташе, че синът му е много малък и още не разбира съвсем нещата, затова толкова лесно се е заблудила детската му душа.

– Знаеш ли колко взима един полицай? Как ще издържаш семейство с такава заплата?

– Ще се справя. Освен това не желая да се женя. Полицейската работа е много интересна. Ще разкривам престъпления и убийства. Знам, че в това ще бъда много добър, – уверено каза Огнян.

– Това е глупава идея, – махна с ръка Григор. – Ченгетата нямат пари, за това всеки може да ги купи. Нима не си чул, че си докарват нещо от страни. Шайка рушветчии.

– Но, татко, ……

– Ти си твърде умен, за да станеш един от тях, – Григор впери невиждащ поглед в прозореца и добави. – Виждам те като човек, които притежава най-малко един милион долара или евро.

– Не, татко следователите са страхотни, защо ги оченяш толкова много, – възпротиви се Огнян.

– Ти ще се захванеш с бизнес, ясно ли е, – викна Григор – и не какъв да е бизнес. Ти си млад човек и ако се ориентираш добре, ще можеш да печелиш по милион на година.

– Тук не става въпрос само за пари, – възмути се Огнян. – Освен пари в този живот има и други неща ….

Григор замахна и ударът му попадна върху ухото на момчето. Това беше доста неочаквано за Огнян.

– Какво знаеш ти за парите? – Григор изригна като вулкан. – Нищо. Парите са единственото нещо, което има значение. Парите са на първо място. След това вече ще мислиш за жена, семейство, приятели, …. Щом си мой син, няма да ставаш никакъв си следовател. Ясно ли е?

– Да, – едва изрече Огнян.

– А така те искам, моето момче. Сега ми кажи какъв ще станеш като порастнеш?

– Бизнесмен, – но като си спомни за плесницата, се поправи, – искам да кажа банкер.

– Какъв банкер? – попита бащата с гордост, защото смяташе, че синът му е възприел правилно урока, който му даде.

– По инвестициите, – смънка Огнян.

– Браво, моето момче, – Григор потупа сина си по рамото. – И никакви полицаи и следователи в главата ти, разбрахме се нали?

И без да дочака отговора на Огнян, Григор усмихнат напусна стаята.

Докато си проправяше път из криволичещите улички баба Кристина, жена която уважаваха много в селото, стигна до двама мъже, които се биеха. Те яростно псуваха и се удряха жестоко. Две жени, навярно съпругите им, бълваха обиди и ругатни, а малка тълпа от хора се бе събрала да ги позяпа.

Вратата на най-близката къща беше разбита. На земята имаше кафез с три живи пилета.

Кристина застана между мъжете и извика:

– Спрете веднага, заповядвам ви в името Господне.

Не беше нужно много да ги убеждава, вероятно бяха изчерпали гнева си, след първите няколко удара и може би бяха доволни, че някой ги спря. Двамата веднага отстъпиха назад и отпуснаха ръце.

– Какво става тук? – попота Кристина.

Двамата мъже и жените им започнаха вкупом да говорят.

– Един по един! – извика Кристина.

Тя посочи по-едрия от двамата мъже, който имаше синя подутина около окото си.

– Ти си Димитър на Нено сина, нали? Обясни какво става!

– Залових Тони да краде пилетата на Никола. Ето виж, как е разбил вратата му.

Тони бе дребен мъж, който се бе наострил като петел предизвикан на бой. Димитър му бе разкървавил устата, но това не попречи на Тони да се разкрещи:

– Никола ми дължи пари. Тези пилета ми се полагат.

– Никола наскоро умря, от тогава аз храня тези пилета, – възрази Димитър.- Аз съм се грижил за тях, значи са мои.

– Така, – замисли се за малко Кристина, – и двамата имате право над тези пилета, единият за дълга, а другитя, че се е грижил за тях.

И двамата останаха смутени и объркани, когато чуха, че и двамата имат право над пилетата.

– Тони, извади едно от пилетата в кафеза, – нареди Кристина.

– Да, но …. – обади сеДимитър.

– Не бързай да спориш, – каза Кристина, – знаеш, че до се га не съм постъпвала нечестно?!

– Е, да така е…, – смънка Димитър.

Тони извади едно от пилетата, което недоволно пърхаше с криле.

– Дай го на жената на Димитър, – каза Кристина.

– Какво? – не повярва на ушите си Тони.

– Няма да те измамя или ощетя, Тони, повярвай ми, – спокойно коментира Кристина.

И той неохотно подаде пилето на намусената жена на Димитър, която го взе с готовност.

– Благодари на Тони, – обърна се Кристина към жената.

Съпругата на Димитър бе ядосана, но се подчини:

– Благодаря ти , Тони.

– Сега, Димитре, дай едно пиле на жената на Тони, – нареди Кристина.

Димитър с глуповата усмивка подаде пилето на жената на Тони, която веднага каза:

– Благодаря ти, Димитре.

И четиримата почнаха да осъзнават каква глупост са направили.

– Ами третото пиле? – попита Димитър.

Кристина огледа тълпата и видя едно 11-12 годишно момче.

– Как се казваш? – попита го Кристина.

– Драго, бабо Кристина, – каза момчето.

– Занеси това пиле в църквата и го дай на отец Никодим. Кажи му, че Димитър и Тони ще дойдат след малко да поискат прошка за алчността си.

Драго взе пилето и тръгна към църквата, а тълпата се разпръсна.

Усмивката на Дора помръкна. Миналото я слетя болезнено. Не искаше да говори за това, но Рени беше много настойчива.

– Гошо остана, след като Даря си тръгна, – започна разказа си Дора. – Винаги съм го смятала за най-прекрасния човек на света. Тогава той бе в разцвета на силите си. Трудно му беше да възприеме, че жена му има просперираща кариера. Жените едва започваха да се реализират извън дома. Беше уязвим. Може би съм се възползвала от това.

Рени през всичките тези годинисе бе опитвала да открие причината за раздора между майка си и Дора. Изобщо не ѝ бе минавала през ум, за такова нещо, за това сега ѝ беше трудно да го възприеме.

– Случи ли се нещо тогава между вас? – шепнешком попира Рени.

Дора въздъхна и само кимна с глава.

Рени бе смаяна. Дора и баща ѝ. Чувстваше се като ударена от ток.

– И мама е разбрала?

Зоя извърна очи и прехапа устни. Когато заговори, гласът й бе пресипнал.

– Не от мен. Знаех, че това ще бъде доста жестоко от моя страна.

– Татко ли ѝ го каза?

Дора я погледна натъжено.

– Явно не е могъл да живее с мисълта за вината си. Той е много добър човек.

– Ти не го мразиш? – Рени бе изненадана.

– Защото предпочете Даря пред мен ли? Как бих могла да го мразя? Тя е забележителна жена. Виж само колко неща ги свързваха тогава. Три деца, къща и социален живот, който бе благодарение на Даря, но това беше и част от самия него. Какво бих могла да му предложа аз?

– О, Дора. Ти си толкова красива жена.

– Не, Рени. Не биваше да позволявам това да се случи.

– Недей да го оневиняваш напълно, – възрази Рени.

В момента тя самата имаше известно основание да се сърди на баща си и не беше склонна да му съчувства.

– Разбери, за това са нужни двама – тъжно се усмихна Дора. –  Ако тогава бях казала не, нямаше да се случи нищо и отношенията ми с Даря нямаше да се влошат. Та ние сме сестри и сме израстнали заедно. Толкова много сме си помагали. Бяхме неразделни като деца.

Рени избухна:

– А, не е ли прекалено глупаво от нейна страна да се сърди толкова години? Тя е получила мъжа си. Спечелила е. Нима не го е разбрала?

– Сигурно го е разбрала, – каза Дора. – Вероятно затова ти и братята ти можехте да идвате тук през лятото.

– Бяхме достатъчно големи, за да пътуваме сами, –  каза Рени като си спомни за времето, когато идваше при леля си. – Предполагах, че мама и татко искат да останат насаме за известно време.

– Вероятно е било така.

– Но не е било само това нали? – Рени се разтрепера.

– Нима можеш да виниш майка си за това? – Попита Дора. – Помисли си само. Тя се държи като всяка друга жена, чийто съпруг ѝ е изневерил. Връзката може да е приключила и нещата да са позабравени. Съпругът може години наред да е бил мил и внимателен, но ако само веднъж закъснее от работа, жена му си мисли, че е бил с друга. Доверието може да бъде възобновено, но това е много трудно нещо. То е като сърцето. Когато получи удар, завинаги остава уязвимо.