Зноят мощно поразяваше всичко живо, но под сянката на дърветата можеше да се намери закрила. Двама младежи, заклети философи, бяха намерили убежище под вековните дъбове в гората. Те не се притесняваха от горещината, защото  в главите им витаеха мисли, които искаха да споделят.  Градусът на мозъчните им функции изглежда превишаваше този на околната среда.

Петър, облечен във вечно синята си фанелка и протъркани дънки, бързаше да открие дискусията:

– Да предположим, че тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис, ако е с друга, чуваш звук. Ако е с по-друга, виждаш светлина, но има скорост, при която не се усеща мирис, не се различава звук или светлина. Изобщо не можеш да допуснеш, че го има. Но двата края се срещат.

– Какво искаш да кажеш? – попита Дамян, играейки си с едно изсъхнало клонче, което беше взел от земята.

– Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновремено, – опита се да обясни Петър.

– Така е, – съгласи се Дамян, въпреки че още неразбираше какво има в предвид приятелят му.

– Но ако се движи още по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновремено, – очите на Петър блестяха от възникналите мисли. – Това нещо ще е над всички други тела. То е толкова бързо, че е в покой. Толкова истинско, че изобщо представа да бъде тяло.

– Най-бързото нещо, което докосва сетивата ни е светлината, – разсъждаваше на глас Дамян.

– Забележи, – въодушевението на Петър растеше със всяка минута, – всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея. Така че за нас тя е границата, последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерно голяма за нас.

Двамата дълго мълчаха вгледани в зелените корони на дърветата. Погледите им бяха насочени натам, но мислите им витаеха другаде.

Петър излезе от унеса си и каза:

– Ако тялото е движение и неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, това за нас е нищо. А онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като вода. Може да го да го докосва, да плува в него. Онова, което наричаме твърди неща – плът или земя, за него ще бъде по-разредено, нещо като облак. А за нас това нереално тяло ще минава през стени и камъни. Онова, което за него е истинска светлина, изпълва всичко и то се потапя в лъчите ѝ. А за нас това е черната пустота на нощното небе.

– Тези неща са странни, – въздъхна Дамян – и излизат извън обсега на нашите сетива, а ние се опитваме да прозрем същността на Бога, Творецът на всичко видимо около нас.

Горещината отслабваше с приключването на деня, но потокът от мисли в човека е неспирен, устремен към откриване на недостигането, разширяващо границите на знанието му.

Знаете ли кой може да скочи на разстояние няколко пъти по-дълго от тялото си, без да се използват мускулите си?
Това го могат само паяците скачачи.
За разлика от скакалците, паяците извършват това без да употребяват мускулната сила на краката си.
Те използват принципите на хидравликата и се отласкват от повърхността, благодарение на резкия приток на телесни течности по краката си.
Скоковете на тези паяци не са случайни. Те се подсигуряват чрез специална нишка прикрепена към мястото, от където скачат. Ако скока е несполучлив, паякът се връща обратно по нишката.

Авва Аполос Великий не одобрявал тези, които носели големи кръстове и приемали вид на престорено благоговение.
Той казвал така:
– Тези, който правят така, за да се покажат пред хората, изпадат в лицемерие.
Добрият пост е да се смирява тялото, а доброто трябва да се извършва в тайно.
Ако нямаме подвизи и добри дела, то поне да се въздържаме от лицемерие!

Точната дата на създаването на картината не е известна. Смята се, че тя е завършена около 1647-1651 години. Предполага се, че Веласкес рисува „Венера с огледало“ по време на посещението си в Италия, тъй като Инквизицията в Испания е забранила да се рисува голо женското тяло. Така  под влиянието на целомъдреният испански мироглед се  смята, че Венера е различна от италианската „Венера“. Тя е разположена с гръб към зрителя.
„Венера с огледало“ е единственият оцелял образът на голото женско тяло от Веласкес. В края на XVIII век тази картина е висяла в двореца на херцогинята на Алба, която по-късно послужила за вдъхновение за нарисуването на „Голата маха“. След смъртта на херцогинята я купил Годой, през 1813 г. била пренесена в Йоркшир.
През 1906 г. картината е купена от фонда на националните колекции – The National Art Collections Fund за Лондонската Национална галерия.
Интересна и страшна е историята на картината на Веласкес „Венера с огледало“. Тя не била в състояние да намери свой постоянен собственик. Хората, които са я купували, веднага след придобиването ѝ се разорявали, а някои умирали в ръцете на изнасилвачи и убийци. Трябва да се отбележи, че дори и музеите със страх се отнасяли към тази известната картина и рядко я излагали публично.
През 1914 г. картината е била повредена, от нахвърлилата се върху нея с нож, суфражетка Мери Ричардсън, но била напълно възстановена и се завърнала в галерията, където е и до днес.

Хората са изложени на този неприятен ефект като схващането на някоя част от тялото. Причините могат да бъдат много, но сега не става дума за това.
Да видим, какво да правим, когато такова нещо ни се случи.
Случвало ли ви се е да полуите спазъм или схващане на тялото? От една страна, това не е беда, първо боли, но минава бързо.
Но аз бих искала да предупредя хората, които често получават спазми на отделни част на тялото. Ако ще плувате в басейна или в море, то е винаги по-добре да имате една безопасна игла, прикрепена към гащетата на банския ви. Защото едно малко убождане в епицентъра на схванатото място веднага премахва спазъма.
Според статистиката на удавени хора се оказва, че много повече от 80 процента от хората са се удавили заради спазми.
Така че бъдете нащрек, и нищо няма да ви се случи!