Един ден разхождайки се по брега на една река един богаташ се подхлъзнал и паднал във водата, но тъй като не знаел да плува, започнал да потъва.

От там минавал бедняк. Когато видял, че човека да се дави, той скочил във водата и извадил удавника.

Когато богатия човек се почувствал вън от всякаква опасност, той решил да се отблагодари на спасителя си и небрежно му подал един меден грош.

Тълпата от хора се възмутила от неблагодарността на богаташа.

Само един човек се застъпил за спасения, казвайки:

– Моля ви, оставете го намира. Той най-добре знае собствената си цена……

Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.

Хайдн си бил вече извоювал име сред известните композитори на онова време.

Един ден при него дошъл един касапин и го помолил:

– Напиши менует за сватбения марш в чест на дъщеря ми.

Хайдн се съгласил и след един ден дал пожелания менует на месаря.

След няколко дена композиторъ чул музика, която силно гърмяла по улицата. В нея, с голямо усилие, той разпознал своя менует.

Когато Хайдн отворил вратата на прага му стоели месарят, дъщеря му, нейния мъж, тълпа странстващи музиканти и огромен бик с позлатени рога, който бил подарен на композитора.

След това този менует в до мажор  започнали да наричат „Менуетът на бика“.

Филип и Тихомир току що бяха излезли от църковната сграда. Това, което чуха днес на библейския урок, силно ги бе развълнувало.

Много пъти бяха слушали за разпятието на Христос, но днес сякаш тази история оживя в сърцата им.

– До сега не съм осъзнавал така ясно последствията от човешкия грях, – каза Филип.

– Именно заради него Божият Син беше разпнат.  Не заради Пилат, не благодарение предателството на Юда, не и поради виковете на тълпата: „Разпни го!“, а в резултат на греха на цялото човечество, – с болка каза Тихомир.

– Ужасите от войните и бедността, мъката от самотата и отхвърлянето, отчаяния плач на сираци и вдовици, предсмъртния вик на умиращия от глад, …. и хиляди други трагедии свидетелствуват за това, че живеем в свят, който е отровен от греха, – констатира Филип.

– Ето от това е умрял Исус, – продължи да разсъждава на глас Тихомир. – Горчивата чаша на човешкия грях е причина за Неговото разпятие.

– Спомни си, – отбеляза Филип, – в последните часове от живота си Исус се е молил: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш“.

– Нямаше ли друг начин? Защо Той е изпил тази отвратителна чаша? – възнегодува Тихомир.

– За да не я пием ние с теб, – отговори Филип.

– Греха порази Исус на кръста, но по-силна от греха е Божията любов, – възкликна възторжено Тихомир. – А тя възкресява всеки от нас за нов живот, ако повярваме в това, което е направил Христос за нас.

Двете момчета се засмяха и плеснаха дланите си.

Хората търсят земна свобода, победа и сила. Те искат да властват и побеждават. Така мислеха и очакваха тези, които посрещнаха Исус пред Ерусалим.

Какво остана от тях? Какво ще остане  от тези, които имат власт и мислят, че никой няма да им я отнеме?  Гроб, а може и нищо, което да напомня за тях.

А Христос? Той не пожела никаква земна власт. Пред лицето на неразбиращите Го, остана непонятен. Той можеше всичко. Нима бе нужно да събере тази възторжена тълпа, която го приветстваше и чрез сила да завземе политическата власт?

Той се отказа от това. Остана безсилен, безпомощен, уязвим, завърши като победен там на кръста. Каква позорна смърт, сред подигравки от тези, които тържествено Го посрещнаха.

А на нас Христос ни завеща живот. Научи ни, че освен любовта и готовност да видиш ценното в ближния си, няма нищо друго на земята, което заслужава внимание.

Той ни научи, че човешкото достойнство е толкова скъпо, че бе нужно Бог да стане човек, без да унизи Себе си.

Научи ни, че няма незначителните хора, че страданието не може да победи, ако човек умее да обича.

Само Бог може да запълни зейналата празнина в душата ни и да създаде хармония в човешкото общество.

Срещнете Го в сърцата си, не с върбови клонки и ритуали, а отдавайки Му слава за това, което е направил, прави и ще прави за нас.