Един човек чул, че никой не бил в състояние да изплати дълга си към родителите си. Той бил успешен бизнесмен и добър математик.
Сметнал колко пари са похарчили за него родителите му, като отчел безсънните нощи, дадените реални пари, дори взел под внимание и подкупите, който родителите му дали, когато постъпил в детската градина, училище, университета и на работа. Тук били включени и всички подаръци, които получил от тях. Не забравил да отчете ефективността на майчинския труд, като се почне от носенето му девет месеца в майчината утроба и стойността на млякото, с което го е кърмила……. и всички останали грижи…
Събрал общата сума и се получила голяма купчина от пари. Той ги занесъл на родителите си и им казал, че ги обича и цени, както преди., но нека никой не казва, че не може да се върне дългът към родителите.. Той превърнал всичките им грижи и любов към него в пари и ги дал на родителите си.
Старият баща погледнал купчината пари, лежаща пред него и казал:
– Сине, всичко си сметнал точно и вярно. Не се съмнявам, че тук лежат всички пари, които ни дължиш, като дълг спрямо нас. Но имало един малък нюанс, който си забравил.
Синът погледнал баща си в очакване да разбере какво е пропуснал.
– Когато ти се роди, – казал бащата, – през първите три години, ние с майка ти ежедневно целувахме мекото място намиращо се под гърба ти. За това ти едва ли си спомняш, но ние помним и това са едни от най-хубавите ни мигове. Ако ти наистина искаш да изплатиш дълга към родителите си, ти трябва в продължение на три години да целуваш тези наши места. Едва тогава можем да кажем, че си изплатил синовния си дълг.
Архив за етикет: труд
Когато прехвърлиш работата си другиму
Разочарованието бе изписано на лицето му. Толкова труд и безсънни нощи за да надникне в бъдещето. И какво накрая…
– Изпитвам съжаление към тези хора — каза Петер. — Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.
– Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.
– Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.
– Като че ли тя се е развивала именно в тази посока. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.
Най-подлото нещо на света
На тоя свят има множество подли неща, но има едно, което е над всички.
Има любовница, която змийски да се изплъзва от прегръдките ти.
Ако е невярна жена, ще я застреляш!
Ако е някакво щастие, ще му се насладиш, преди да е свършило.
Ако е скръб, ще я изстрадаш.
Но има нещо, което е неуловимо, незабелязано, неусетно. То се промъква така, че с нищо не можеш да го спреш нито за миг. Не можеш дори да го видиш.
Най-подлото нещо на този света е времето!
То пълзи безшумно покрай нас, крие се изкусно и минава, върви неспирно и остава безвъзвратно.
Часовникът и календарът са само една смешна утеха…
Да наваксаш времето означава да го почерниш, но не с вакса, а с труд….
За образованието
Достатъчно ли е да се дава образование само на 2–3% от децата, за да израсне в България свободно образовано поколение?
Трудно да се променя манталитетът на възрастните. Но ако работата с младежта се окаже успешна, след 15–20 години, родените в нова България, ще определят политиката и тогава нашата страна ще бъде нормална. Капитализацията на нашите компании няма да е по-малка, отколкото в някои страни, а пенсиите ще са достатъчни.
Нашите държавници правилно са пресметнали, че на децата не им трябват Интернет. И висше образование не им трябва. Те трябва да останат неуки, да пият, да се отдават на различни пороци, за да гласуват за когото им каже телевизорът и да не задават въпроси как всъщност действат в страната политиката и икономиката.
Икономическото развитие на България зависи от интелектуалния й потенциал. Суровинните отрасли в страната ни имат ограничен потенциал за нарастване. Не защото имаме малко запаси, запасите за сега има много. Минералните ресурси са огромни, но това никому не е нужно. Колкото и да се потим да продадем повече, отколкото сега, няма на кого. Съвременният свят е свят на информационните технологии. Това е свят, където се продават и купуват продуктите на интелектуалния труд.
Сред нашето население 2,5–4 милиона души са активната движеща сила на обществото, това са учени и предприемачи, с други думи, интелектуалният елит. Това са хора, които у нас и другаде печелят над 100 хиляди долара годишно. Всеки от тези хора създава интелектуални ценности за не по-малко от 350 хиляди долара годишно.
Обръщам внимание на следното: брутният вътрешен продукт, който могат да дават тези хора, е по-голям от целия брутен вътрешен продукт, който можем да получим от всички отрасли на икономиката, взети заедно. И това наистина е така.
Задачата е да се възпроизвеждат висококвалифицирани хора. Какво е необходимо за това?
Първо, образование и култивиране на идеологията на предприемчивостта. Обикновено образование никому не е нужно. Разумни хора има колкото щеш. Ценен е само онзи човек, който може да настрои ума си в служба на индустрията, в служба на обществото. Ето такъв човек струва пари.
Смятам, че създавайки усещане за неувереност и незащитеност у младежта и предприемачите, нашата система нанася огромни щети на страната. Държавната идеология, господстваща в правозащитната ни система, води до това, че хората напускат страната.
Лесно можете да пресметнете колко всъщност може да спечели един такъв човек през целия си живот. И колко би могла да спечели страната, ако този човек работеше тук. Та, ако двайсет и петгодишен човек напусне страната, защото го е нагрубил някой катаджия или го е проснал по очи на земята някой данъчен полицай, от това страната губи милиони долари. Само за един миг. Изхвърля ги. Всяка година хиляди такива хора напускат България.
Нещо повече от обикновен човек
Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните. Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.