Протойереят Алексей отиде да поздрави за Възкресение Христово свой приятел, който служеше в съседна църква. Двамата си поговориха за празника, а след това всеки се отправи по работите си.

Беше пролет, слънцето грееше, дори бе горещо.

Алексей се разхождаше сред тихия Възкресенски ден. Много хора бяха отишли на вилите си, за това градът бе опустял. Вечерта настъпи бързо, а слънцето побърза да се прибере.

Алексей тръгна към църквата. Той забеляза колко много хора минават край нея с бира в ръка и слушалки на ушите. Те разговаряха помежду си, но никой не обърна глава към църквата

– Възкресение Христово не им е нужно, – въздъхна протойереят. – Те си имат слушалки, от които слушат любимата си музика и бира, която им доставя удоволствие.

Изведнъж Алексей забеляза пред себе си един скитник, целият с мръсни и прашни дрехи. Хората не желаеха да имат нищо общо с него и за да избегнат среща с него,  веднага се преместват на другия тротоар. Те бяха толкова чисти и спретнати…

Скитникът въобще не им обърна внимание, но когато стигна до църквата, свали скъсаната си шапка…. Прекръсти се и се поклони пред вратите на църквата. След това си тръгна.

Колата на Алексей бе наблизо, а там имаше кашон с храна и вино, бяха му ги подарили за празника.

Протойереят бързо стигна до нея, видя, че скитникът не е отишъл много далече и си помисли: „Ще му дам нещо за празника“.

Алексей отвори багажника и повика скитникът:
– Ей, скъпи, ела тук!
Скитникът се обърна и като разбра, че го викат, приближи свещеника и попита:
– Да ви помогна ли?

Центърът на града бе красив, но ако се вгледате в дворовете в покрайнините, ще видите разнебитени къщички, които са вече на повече от 150 години и частни къщи, които доживяват своя век на старци и бабички.

Зад тези стари, износени и негодни вече старини често пробягваха плъхове и маршируваха колони от хлебарки.

Навън валеше проливен дъжд. Можеш да видиш как пробягват хора с чадъри и такива без защита от дъждовната вода, които набързо я изтриваха от лицата си.

Мина кола. Голяма, червена, с тъмни стъкла. Изведнъж тя спря. Един от прозорците ѝ се отвори и се показа женска ръка с маникюр, която изхвърли на пътя малко рижаво коте.

Колата замина, а под дъжда остана да мяучи дребничкият нещастник. От там веднага мина друга кола, която обля малкия клетник с кална вода. Добре, че поне го заобиколи, а не го смачка.

Само за няколко минути рижото коте се превърна в крещяща за помощ мръсна буца кал.

Котето стоеше до бордюра и не можеше да се качи на тротоара, а минаващите коли го обливаха с мръсна вода от локвите. Малкото телце потрепваше и издаваше жални вопли.

Една кола спря. Тя бе от скъпите, гладка и лъскава. От нея излезе мъж с впечатляващо скъпо палто и безупречен черен костюм. Той си свали шала си, уви с него мокрото коте и го притисна към гърдите си.

Седна в колата си, а малкото постави на предната седалка. След това господина изтри с шалчето си безпомощното животинче. Позвъни на някого по телефона и поръча:

– Вземете мляко и гранули…. не знам какво точно ще яде.

Когато от отсрещната страна се съгласиха с новото попълнение на семейството, колата тръгна.

Така малкото изхвърлено коте се сдоби с мляко, топла постелка на която да ляга и добри човешки ръце, които да го чешат между ушите и коремчето. Ръце, които никога няма да го предадат.

Преди да отиде на Небето един богат човек се молил:

– Господи, разреши ми да взема в Небесата поне един куфар от моето богатство.

Виждайки неговата настойчивост, Бог му разрешил и човек напълнил един куфар догоре с кюлчета злато.

Дошло му времето и човекът умрял. Веднага бил пренесен на Небесата. Там го срещнал ангел, стоящ пред вратите на рая, той го поздравил и му казал:

– Забранено е да взимаш куфар със себе си.

– Но аз имам договор с Бога, – възразил мъжът.

– Това е доста необичайно, – казал ангелът, – сега ще попитам.

Уверявайки се, че човекът не лъже, ангелът му разрешил да внесе куфара си.

– Мога ли да погледна в куфара? – попитал ангелът. – Много бих искал да зная какво има в него.

Човекът отворил куфарът и лицето му засияло при вида на златните кюлчета.

Изненадата на ангела нямала граници:

– Носи го, щом искаш …. Но защо са ти тези парчета тротоар?

Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..

Мина Павлова е собственик на ресторант. Въпреки кризата бизнесът ѝ вървеше. Не че нямаше конкуренти, но винаги се стараеше клиентите ѝ да бъдат доволни, но не беше само това.

Веднъж тя видя възрастна жена да рови в кофите за боклук. Сърцето ѝ се сви от болка.

„Колко е тъжно всичко това, – помисли си Мина – тази възрастна жена сортира боклука, за да намери нещо за ядене“.

Тогава ѝ хрумна интересна идея.

Тя постави на тротоара пред ресторанта си хладилник. В него постави храната, която оставаше неизползвана, след затварянето на ресторанта.

– Нека всички, особено бездомните и бедните, да идват тук, да отварят хладилника и да се хранят с каквото си изберат, – каза Мина.

И всичко това бе съвсем безплатно.

Така се появи хладилникът или, както го нарекоха „вълшебния шкаф“ на тротоара. Той беше винаги пълен и отворен за всички в определени часове.

И това не беше всичко. Новината за щедростта на Мина се разпространи много бързо.

Посетителите на ресторанта, когато разбраха за инициативата на Мина, започнаха да плащат за излишните порции, които вечер се оставяха в хладилника за всички гладуващи.

Мина в интервю с един журналист каза:

– Без пари можеш да останеш, но от храна се нуждае всеки. Глупаво е да изхвърляме излишната храна, по-добре да я споделяме с другите.

Мисля, че това е отлична идея. Хубаво е човек да знае, че в света има и такива хора.