Б. бе известен британски поет и всички го познаваха. Когато беше на почивка в Гърция се разболя. Събори го силна треска.

През тези дни, когато лежеше болен в Гърция, негови приятели го бяха засекли по улиците на Лондон.

Един от тях му бе писал: „Тъй като знаех, че си на почивка в Гърция, много се изненадах, когато те видях няколко пъти отдалече в Лондон“.

Б. му беше отговорил с обичайната си ирония:

„Не се съмнявам, че съм се разделил на две, въпреки че не знам как става това. И коя точно половина си видял в Лондон, съвсем не знам“.

Иронията си е ирония, но един ден се случи нещо доста интересно с поета.

Работейки в кабинета си, той се облегна на стола си и изведнъж видя, че някой влезе в стаята и седна срещу него. Неочакваният гост заговори…..

Б. се смая. Думите, които той имаше намерение да напише върху белия лист, прозвучаха от устата на непознатия.

Когато огледа внимателно влезлия, поетът изцяло се шокира.

„Но това е моето лице, – помисли си той. – Какъв е този човек?“

Малко след това двойникът се изправи и напусна стаята.

– Твърди се, че поне 10% от хората са видели своите двойници, – продължи размишленията си Б. – А защо се явяват изобщо?

Докато се разхождаше в стаята, си спомни едно обяснение на това явление, което скоро бе чел във вестника. Биофизиците се бяха опитали да разяснят феномена.

Той разрови вестниците на бюрото си и извади един от тях. Там бе отбелязал обяснението със син химикал и започна да чете на глас:

– Нашият организъм излъчва голям спектър от електромагнитни вълни. Човек може да остави в пространството „отпечатък“ подобен на холограма. Такова изображение става само, когато индивидът е силно емоционално възбуден, за това спокойните и съсредоточени хора никога не са видели такъв загадъчен образ.

Б. седна на стола и махна с ръка.

– Това все пак е предположение, – каза си поетът. – Няма общо мнение за естеството на този феномен, ….. но това е работа на учените.

И той се зае със своите си работи.

Зимата дойде, но сняг нямаше. Издайнически следи по покривите и на по северно изложените места говореха, че е валяло, но бялата пелена не се бе задържала навсякъде.

Но не това бе главният страх на повечето хора.

– Страхувам се, когато наближава Рождество, – сподели Ангелина с колежката си Василка.

– Празник е, какви са тези страхове от теб? – смръщи вежди Василка.

– Помисли само, колко време, усилия и пари трябва да изразходвам, за да се почувстват всички доволни у дома.

– Ти навярно се шегуваш, – изненадано я изгледа Василка. – Не е нужно да харчиш толкова много пари и с малко продукти можеш да приготвиш празнична трапеза, а колкото за усилията, Рождество е само един път в годината.

– Да, но….

– Я си помисли добре, дали мъдреците, които са изминали стотици километри в пустинята, за да видят бебето Исус, са си мислили за такива работи? Та те са прекарали няколко месеца в безводната пустиня, а за даровете, който са донесли, да не говорим.

– Не мисля, че са ги притеснявали такива мисли, – въздъхна примирено Ангелина.

– Когато са стигнали края на пътешествието си „Те са се зарадвали с голяма радост“.

– И на какво толкова са се зарадвали? – сбърчи нос Ангелина.

– Те са направили всичко това за Исус, Който бе наречен Емануил, което означава „Бог с нас“.

Ангелина се намуси и недоверчиво погледна Василка.

– Нека празничната треска на Рождество не те разсейва от най-важното нещо, – каза спокойно Василка. – Не си мисли, че трябва да направиш нещо специално или грандиозно на този празник.

– Готова съм, дори да взема назаем, само и само да впечатля съседите, – гордо вирна нос Ангелина.

– Концентрирай се на Исус, – посъветва я Василка. – Отдели време да прочетеш за Неговото идване в този свят. Това е една интересна история за Неговото раждане.

– И това какво ще ми помогне? – недоверчиво попита Ангелина.

Василка въздъхна, тъжно и стана за нежеланието на тази млада жена да се запознае с истинския повод за този празник, за това се усмихна и ѝ пожела:

– Нека Рождество те „зарадва твърде много“.

Наско и Михаела се занимаваха предимно с добитък. Отглеждаха животни и ги продаваха на пазара. С тях живееха възрастните родители на Наско и единствената им дъщеря Ралица.

Те бяха трудолюбиви хора. Грижеха се усърдно за животните, за това техните питомци привличаха погледите на купувачите на пазара. Бяха честни и самоотвержни люде.

Но веднъж им се случи беда. Ралица, единственото им дете вдигна температура. Легна на легло. Треска я залюля и тя от време на време губеше съзнание.

Михаела бе много разтревожена за дъщеря си:

– Трябва да я заведем на лекар. Виж, – казваше тя на мъжа си, – детето цялото изгаря.

– Не можем да си го позволим, – каза Наско, – скоро ще има пазар.

– Ако ни сложат някоя карантина, няма да можем да продаваме животни, – подкрепи го баща му.

– Но детето е зле, – обади се свекървата.

– Колко пъти и ти и аз сме настивали и пак сме ставали, – каза свекърът, – ще се оправи.

– Ами ако не се оправи? – извика Михаела.

– Добре де, – неохотно се съгласи свекърът, – след пазара ако не е добре ще я заведем на лекар, но няма да позволя някакви болежки да попречат на търговията ми.

До пазара оставаха още четири дни. Положението на Ралица не се подобряваше. Тя престана да се храни и от ден на ден се топеше пред очите на родителите си, баба си и дядо си.

Вечерта преди пазара, Ралица загуби съзнание и не дойде вече на себе си.

– Няма ли да я заведем на лекар? – попита измъчено Михаела.

– Състоянието ѝ наистина се е влошили, – разтревожи се сериозно Наско.

– Ще ѝ мине, – опита се да го успокои баща му.

– Но тя е така вече втори ден, – каза Михаела.

Наско грабна дъщеря си на ръце и без да слуша повече увещанията на баща си, изтича при лекарят.

– Защо си я държал до сега? Съсипал си детето, – скара му се лекарят.  – Нищо не мога да направя. Късно е вече.

Тези думи смразиха сърцата на двамата родители.

Ралица лежеше безмълвно в ръцете на майка си, докато нацяло притихна.

Съзерцателен вик, разтърси нощта. Безпомощната майка ридаеше над изстиналото тяло на дъщеря си.

В Атлантически океан се разрази буря. Корабът се блъскаше във вълните, като безпомощна треска.

Хората се ужасиха. Всички очакваха най-лошото.

Един от  пътниците започна да вика:

– Господи, спаси кораба! Господи, корабът потъва, той скоро ще се разхвърчи на трески. Спаси го!

Някой го побутнал по рамото и се чул разгневен глас:

– Защо вдигаш такъв шум? Твой ли е корабът или какво?

Акулата е един от най-опасните врагове на човека, този мощен хищник с остри зъби не отказва да вкуси човешко месо. Но може ли този ужасен людоед да ни бъде приятен в чинията. Ядат ли се акули?

В човешкия мозък здраво се е вкоренило отвращение към тази голяма риба, поради множеството ѝ нападения на хора. В продължение на векове в много култури по света има табу срещу използването за храна на животните людоеди.

Но не на всички народи е неприятна мисълта за парче акулско на масата. Жителите на Корея, Китай и Япония, които са край морето. ядат акулско месо стотици години. С не по-малък апетит хищните риби се употребяват и в Океания.

Акулите ги солят, пържат, печат, опушват и мариноват. Варят супа от плавниците на акулата. Правят и консерви от нея. Месото на акулата е много вкусно и нежно.За храна са подходящи всички видове акули.

В месото на много от тях се съдържа голямо количество урея, но при предварително накисване или многократното варене, неприятния мирис на амоняка изчезва.

Жители на развитите страни си мислят, че употребата на акулско месо е започнало през 20 век, когато предразсъдъците по повод на людоедството леко  са отстъпили.

Една от малкото цивилизовани страни, където открито ядат акули е Австралия. По крайбрежието ѝ има много от тези хищни риби. И сега вековните врагове на австралийците внушават не ужас, а предизвикват засилване на апетита.

Местните майки са разбрали, че акулското месо почти няма кости и може да се дава на деца.

В други страни от акулите също не се гнусят, но често ги дават за други промишлени риби – есетра, камбала, треска, или змиорка.

В Норвегия са се научили да съхраняват дълго месото на акулата, от там го продават в страни от Европа като Англия, Франция, Германия, Дания, Швеция и др.

Интересът към акулите расте навсякъде по света, сега те се смятат за питателна, полезна и достъпна храна.