Веднъж петелът се качил на стобора и започнал силно да кукурига. Чул го гърмът и му казал:

– Всички чуват силния ти глас, но моя се чува надалече.

Петелът се настървил:

– Нима ти се опитваш да се сравняваш с мен?

– Разбира се, – отговорил гърмът. – И имам право за това.

Дълго спорили двамата. Накраят гърмът предложил:

– Всеки от нас ще извика на жена си отдалече  да приготви богата гощавка, а на другия ден ще отидем да видим, дали са чули. Само че ти ще слезеш от стобора и ще отидеш до онова дърво край гората и от там ще извикаш, защото от тук кокошките винаги те чуват.

– Нека бъде както си рекъл, – казал петелът.

Двамата отлетели към гората. Черната кокошчица тръгнала след тях, като се криела във високите треви.

„Толкова е невниматлен моя петльо! – мислила си тя. – Трябва да ги проследя, ами ако на петльо му се случи някоя беда…..!“

Тя така добре се скрила, че не я видели от дървото петльо и гърмът. Седи тя между високите треви, трепери, но очи от мъжа си не сваля.

Гърмът загърмял, затрещял, така че цялото небе се разтресло. Хората и зверовете онемли от страх.

– Чуваш ли ме, жено? Искам да приготвиш богата трапеза, че да нагостя моя храбър съперник.

„Ох, колко силно трещи, – мислила си кокошчицата, – но гласът на моя мъж е по-добър….“

Петелът също извикал, колкото се може по-силно, изпънал криле и се разпляскал. Черната кокошчица веднага се прибрала и веднага казала на останалите кокошки бързо да приготвят празнична трапеза.

Дошъл гърмът на гости на петела и се удивил:

– Каква добра стопанка имаш.

– Когато чух мъжа си да вика от края на гората, веднага се хванах да приготвям трапезата, – казала хитрата кокошчица.

А петелът се надувал, перил се и вярвал, че толкова силно е кукуригал, та чак от края на гората са го чули.

След това гърмът повел петела при своята жена.

– Чух, че ми каза да приготвя богата трапеза, – започнала да обеснява жената на обидения гръм, – но защо трябва да те слушам? Ако искаш такава, направи си я сам.

Засрамил се гърмът и повече не настоял, че той има по-силен глас. Разбрал, че не е важно какъв глас имаш, а каква е жена ти!

Бърнард Шоу е известен с афоризъма си: „Светът се управлява от младите, когато остареят.“ A талантлив фотограф Зев все още е твърде млад, за да управлява света, но е достатъчно смел, с увереността си да се изяви.

В творчеството на 14-годишният жител на Масачузетс има серия от автопортрети, които пораждат искреност и лекота. На тях Зев е песъчинка в един фантастичен свят.

Серията от автопортрети е наречена „Little Folk“. Това е едно невероятно пътешествие в природата, където листо може да се превърне в огромен чадър, а стръкче трева в гигантско растение.

Безспорната заслуга на Зев се състои в това, че за своите идеи той е успял да намери ярка и качествена реализация.

Въпреки факта, че Зев е в началото на кариерата си, той има възможността да работи в сътрудничество с известният фотограф Joel Robinson. Една от сериите на майсторът са посветени на живота на малкия човек, който е попаднал в една библиотека.

Автопортрета на Зев напомня на пътешествие на малкият библиофил сред книгите гиганти.

Трябва да се признае таланта на това 14-годишно момче, което е достигнало висока степен в овладяването на фото майсторството.

На дъното на много бистри ручеи и обрасли езера, могат да се открият удивителни създания, които живеят в тръбовидни домове, които са направени от различни малки частици, които се намират на дъното на водоема.

В зависимост от това какво има на дъното и вида на насекомото домовете му могат да бъдат построени от различни материали. Едни от тях са построени от големи зърна пясък, други от камъчета или черупки на малки мекотели. Тръбата често се състои от малки начупени клонки или мъртви части на водни растения. „Строителните материали“ здраво са закрепени един с друг.

Най-простата форма на дома им обикновено е тръстикова тръба. По сложна структура се получава, когато тръбната обвивка е съставена от отделни късчета листа, които личинката е изгризала и разположила по спираловидна линия.

Появила се е нова форма на изкуство. Ларвите се поставят в аквариум, а на дъното му се изсипват цветни камъчета и мъниста. Ларвите правят от тях „бижута“.

В природата за построяване на своя дом ручейника използва мъх, трева, парчета от мъртво дърво, свежи клонки, хвощ. Смесва ги с други растителни остатъци. Към жилището си прикрепват и малки раковини и люспи от слънчоглед.

В случай на опасност личинките се скриват в дома си и затварят отвора на входа с броня от хитин.

В Екатеринбург скулпторът Анатолий Вяткин създал паметник посветен на компютърната клавиатура. Той е открит на 5 октомври 2009 година.
Паметникът се намира на брега на река Исет. Той се състои от 80 клавиша, с тегло около 80 кг единия. Проектът обхваща площ 16 х 4 кв. м.
Цялото инсталиране по скулптура е трябвало да се прави под проливен дъжд, което не спряло и не попречило на работата.
Клавиатурата символизира обединението на комуникациите между Европа и Азия. Материалът, който е използван за реализация на проекта е „водоустойчив“ бетон. Инсталирането на скулптурата станало със специална техника. Сега жителите на града и туристите не сядат на тревата, а върху клавишите. Повърхността им е плоска и на всеки от тях са обозначени буквите и функционалните символи, подредени, като на стандартна клавиатура.
Монтажът на паметникът е част от уралската акция  „Дългата история на град Екатеринбург“. Находчиви граждани вече са откраднали няколко клавиша от паметника – – F1, F2, F3, Y, на клавиша Windows нанесли логото на Apple.
Над създаването на клавиатурата скулптора се е трудил повече от месец, а монтажа е станал за една седмица.
Имало е идея да се постави паметник на модем и компютърна мишка.

Животното душеше в гората земята. Нервна и нетърпелива, сърната търсеше нещо. Младежът си спомни една уловка, която беше научил от баща си. Наведе се внимателно, откъсна широк стрък трева, постави го между палците си и духайки през тази проста свирка, издаде рязко, отривисто блеене, наподобяващо гласа на малко, което търси своята майка.
Макар че беше далеч, сърната пристигна с големи подскоци. Младия човек хвана оръжието си, за да я убие, но очите й доловиха това движение.
Тя замря на мястото си. Козината й едва доловимо настръхна. Тя подуши и го погледна въпросително.
Големите й кротки очи трогнаха сърцето му, задържаха ръката му. Сърната пристъпи внимателно, долови миризмата на своя смъртен враг, скочи зад едно голямо дърво и изчезна, преди още да беше угаснало състраданието му.