Ангел и Бойко продължиха обиколката си. Около тях имаше многообразие от предмети.

– Навярно си виждал отчаян човек, – започна Ангел, – а и самият ти навярно си изпадал в подобно състояние. Отговори ми тогава, защо някои хора изпаднали в подобно положение решават да се самоубият, а на други им идва на ум, че са способни на велики дела?

– Не знам точно …. по-скоро не съм се замислял над това, – смънка несигурно Бойко.

– Ами помисли тогава, – провокира го Ангел.

– Може би това зависи от обстоятелствата, – малко неуверено каза Бойко.

– Само слабите хора се влияят от обстоятелствата, – натърти Ангел, – мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и  да се измъчваш, пред всяка трудност, която ти се е изпречила? Твоите решения зависят ли от обстоятелствата?

Ангел се усмихна, а Бойко се намръщи.

– Не, не зависят, – отговори твърдо Бойко.

– И аз мисля така, – кимна с глава Ангел. – Обстоятелствата не са решаващи. Те са ежедневни уроци, от които човек черпи познание и мъдрост. Подтиснатия човек пилее прекалено много време, за да мисли върху настоящото си положение. Той не оставя място за по-ведри мисли, например, как той би искал да изглеждат нещата.

Бойко вдигна глава и смело попита:

– Защо се отказваме толкова лесно? Защо се оставяме на течението в живота да ни носи където си иска? Защо заобикаляме възможностите си?

– Заобикаляш и се оставаш по течението, защото нямаш вяра, – каза Ангел. – Пътя на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. Но ако се оставиш по течението, никога няма да достигнеш желаната цел.

– Е, да повечето хора се отказват, когато загрубее играта, – съгласи се Бойко. – Видят ли, че пътят стане опасен, те изостават.

– Понякога е важно да усетиш товара на гърба си, – засмя се Ангел. – Трябва да почувстваш пулсиращата и неудържима сила движеща кръвта ти. В периоди на бедствия, страх и ужас се изявяват само силните хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън.

Бойко усещаше някакъв подем в себе си. Той вече се досещаше как да разреши проблемите си. В него се бе засилила увереността, че непременно ще успее.

Утрото надникна зад пердето и погъделичка с един слънчев лъч показалото се носле на Янко.

Момчето бързо скокна и разтърка очите си. Протегна се и погледна към леглото си

След това бързо натъпка обратно падналата от леглото слама.

Тогава откри една мравка помъкнала тялото на червей, който беше няколко пъти по-голям от нея.

Янко едва сдържаше смеха си, докато я наблюдаваше как се опитва да се изкатери по сламата.

„По-лесно ще ѝ бъде, ако заобиколи това място, – помисли си момчето, – а тя се катери и пада, катери се и пада … вече няколко минути“.

Накрая Янко се смили над дребосъка и реши да му помогне.

Искаше да хване мравката за едно от крачетата ѝ, но съобрази, че може да го откъсне, ако тя се съпротивлява.

Вместо това, Янко повдигна червея, а мравката здраво се впи в тежкия си товар и бясно зарита с крачета във въздуха.

Янко я премести отвъд препятствието и очакваше поне изблик на радост от страна на мравката. Но уви, това не се случи.

Момчето много се изненада, когато видя как след като той пусна червея и мравката пусна плячката си. Обърна се към него и бясно размаха миниатюрните си антени.

Янко имаше чувството, че мравката му се кара.

– Извинявай, мила мравке,  –  прошепна момчето и весело се усмихна.

Мравката му се кара още няколко секунди.

След това отново хвана червея и потегли с тежкия си товар към дома си.

Ако ги видеше някой щеше да си помисли, че са дядо и внук, но те току що се бяха запознали. Младият мъж беше угрижен, а възрастният човек до него излъчваше спокойствие и мир.

– Един ден, – каза старецът, – бях в столицата и видях на пътя един човек да гони шапката си, която вятъра му бе отнел. Миг след това го блъсна една кола и човекът умря на място.

Младият човек се намръщи и каза:

– Защо ми разказвате всичко това?

– Просто си мисля, как човек загубва всичко, преследвайки нещо съвсем незначително.

След като се позамисли малко младежът каза:

– Че аз правя това през целия и живот.

Старецът поклати глава:

– Всеки от нас го прави от време на време, но не и за цял живот.

Мъжът искаше старецът да млъкне и да го остави на мира, но нещо го караше да изпитва доверие към този възрастен човек. Изведнъж някаква вълна се отприщи в него и той изля цялата си болка пред стареца.

Разказа му за баща си, който много пиел, за двата си неуспешни брака, за работите си, които в началото уж вървели добре, но после всичко се обръщало срещу него и той трябвало да напусне от там.

– Мисля, че е време да спреш да гледаш в миналото си, не бива да му позволяваш да контролира живота ти днес, – каза съвсем спокойно старецът.

– Знам, че не трябва толкова да мисля за миналото си, – размаха неспокойно ръце Виктор, – не бива и да се тревожа, но се чувствам подтиснат. Просто не мога да престана да го правя. А всичко това съсипва живота ми.

– Синко, тези твои чувства съвсем не са толкова страшни, – каза спокойно и уверено възрастният човек. – Ти не би се тревожил ако бе глупав човек. Само глупавите хора не се тревожат за нищо и нямат страх от никого.

Лицето на Виктор се навъси като буреносен облак В същия момент му се искаше да изрита стареца и да го прати по дяволите, но нещо го задържаше и той продължаваше да слуша разсъжденията на човека до себе си.

– Ти си човек с богато въображение и бързо си представяш неща, които биха могли да ти се случат. Когато страховете и съмненията те връхлетят, ти започваш да пресмяташ всички възможности, за да избегнеш. По-голямата част от притесненията ти, че това или онова ще се случи са напразни, а тези неща, които наистина ще се случат, ти сам можеш да се справиш с тях.

– Какво да правя тогава? – повдигна рамене безпомощно Виктор.

Старецът се засмя:

– Всяка сутрин след като се събудиш, недей да се притесняваш за една или друга несвършена работа, не трябва да се безпокоиш и за нещата, които ти предстоят през този ден. Просто застани и благодари за това, които имаш: твоя дом, кола, завивката, храната не забравяй, че много хора няма и това. И тогава ще се почувстваш по различно, готов за битките, които ще се случат през този ден.

– Благодаря ви, – каза Виктор на старецът, – сякаш огромен товар падна от раменете ми. От сега вече знам какво да правя.

Старецът му се усмихна, потупа го съучастнически по рамото и си тръгна.

Тази нощ Димитър беше сам. Уви се в одеялото и се загледа през прозореца Луната светеше ярко в небето. Неспокойни мисли се въртяха в главата му. Мрачни спомени изпълваха съзнанието му. Най-накрая заспа.

Когато настъпи утрото, той потегли отново. Вървеше без да мисли. Вървеше, но не знаеше къде отива. Нямаше цел, нито посока.

Изведнъж пред него се изпречи долина изпълнена с камъни. Те бяха малки, големи….. струпани на по-големи или по-малки купчинки.

Димитър седна под едно дърво и опря гръб на дебелия му ствол.

„Какво ли отбелязват тези камъни?“ – помисли си той.

Замисли се за собствените си стремежи, за опитите да бъде забелязан, желанието да получи признание…. И всичко това беше вършил поради една неудовлетворена нужда, искаше да се почувства значим.

„А може би тези камъни бяха болки, мъки, товари, премеждия, прегради,  …. – Димитър се засмя. – Какви ли откачени мисли могат да дойдат на човек като мен, отчаял се от живота ….“

– Има ли смисъл да живея? На кого съм нужен? Всички ме изоставиха. – Димитър крещеше в умълчаната долина.

Той затвори очи и усети нечие присъствие. След това чу съвсем тих глас:

– Небесата разказват славата Божия и просторът известява делото на ръцете Му.

Димитър трепна. Гласът продължи:

– В долината на мрачната сянка ако ходиш, няма да се уплашиш от зло,  защото Аз съм с теб.

Димитър падна на колене и се разрида;

– Прости ми, Господ! …… Помогни ми …….Знам, че много лоши неща съм вършел …..моля те върне ме отново при Себе Си …..

Дошло време на старият камък да умре. Заедно с другите камъни го качили на един самосвал, за да го закарат на каменотрошачката и да ги превърнат трошляк за баластра.

Пътувал камъкът. Спомнил  си целия си живот. Случвало му се е на дъното на морето да лежи и на върха на планина да бъде. Земетресения, ледници и свлачища оставяли следи върху него. А един вулкан за спомен сложил в сърцето му, голяма капка кварц, приличаща на диамант.

Започнал да се оплаква камъкът:

– Дълъг живот живях, едва ли има по-стар камък от мен, а да умирам все още нямам желание.

И тогава камъкът забелязал, че другите камъни, които били с него в камиона, също не искали да умират, за това започнали да се изсипват на пътя.

Камъкът започнал да се приближава към края на коша на камиона, та и той да падне на пътя. За щастие шофьорът карал като луд, така че по-голямата част от товара подскачал и падал в дупките по пътя.

– Ей, – извикал един старец, който си вървял по пътя, – за къде си се забързал?

– Църква строим, – казал му шофьорът. – Чакъл ни е нужен. В противен случай всичко ще пропадне.

– Е, добре, тогава побързай!Храмът е Божий дом! Гледай, старай се там , както трябва. Строи се веднъж за вечни времена.

Камъкът чул това. И макар че бил почти накрая, той се спрял, даже намерил надеждно място и застанал там, за не може случайно да отхвръкне от камиона.

На него много му се искало да попадне в Божия дом. Не за някакви си жалки милиони години, а за цяла вечност.