Бяха се събрали. Вълнуваха се. Обсъждаше се важна тема: „Как да не губим времето си“.

Първа поиска да се изкаже Годината:

– Във времето, когато съм аз, възникват много проблеми. Това не е само при мен, но се наблюдава в изминалите, а се очаква и през следващите години….. В заключение ще кажа, че трябва да се цени всяка секунда.

След това се изправи Денят.

– Съгласен с това, което каза Годината. Няма да да повтарям основните положения, само ще наблегна, че всяка секунда е важна.

Часът бе много кратък:

– Да, съгласен съм с предишните две изказвания.

Но минутата все пак успя да напомни:

– Трябва да се закриляме и пестим всяка секунда.

Накрая бе дадена думата и на самата Секунда:

– Трябва да запазим ….. – и приключи

Не успяха да запазят секундата. Явно само с говорене не се оправят нещата.

Темата на Петров бе за премахване на напрежението в колектива. Въпреки притеснението си, външно той оставаше спокоен и съсредоточен.

Стоейки пред хората той говореше дръзновено, но с благодат, смирение, доброта, а от време на време и с хумор.

Много бързо слушателите се отпуснаха. Леко започнаха да се усмихват, но дилемата, за която говореше Петров и те често се сблъскваха с нея, си оставаше:

– Как да охладим своите чувства, за да не нараняваме с думи? Как да се справим с киселото си настроение и да говорим благо?

Всички слушаха внимателно, защото се поставяха не само въпроси, но се предлагаха и начини за разрешаването им.

– Още цар Соломон е отбелязал, – наблегна Петров, – че „благодатните думи са медена пита, сладост за душата и изцеление за костите“. „Който е с мъдро сърце ще се нарече благоразумен. И сладостта на устните умножава знание. Разумът е извор на живот за притежателя му. Сърцето на мъдрия вразумява устата му и притуря знание в устните му“.

Да това бяха силни думи, които бяха казани точно на място. Всички бяха съгласни със тях.

– Защо такъв силен цар като Соломон ще отделя време, за да разсъждава върху начина, по който говори и се изразява? – питаше Петров. – Защото думите могат да унищожат всичко.

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в залата. Някои бяха прехапали устни, други бършеха чела, но ни кой не изпускаше от поглед говорителя.

– По времето на Соломон, – започна да обяснява Петров, – Царете са разчитали на пратеници, които са използвали благоразумни думи, не са преувеличавали нещата, не били груби, независимо от проблемите или обстоятелствата.

Петров направи дълга пауза.

– Би трябвало да се съобразим с думите на Соломон, който е казал, – продължи той, – че „плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“. И какво следва от това?

Всички мълчаха и чакаха напрегнато.

– Ето какво. Ако позволим на Бога, когато имаме наболели теми, които водят до разгорещени конфликти, Той ще подслади думите ни и ще омекоти сърцата на срещуположната страна.

Павел често общуваше с баща си. За всичко се разбираха само една тема бе проблемна. Павел бе предал сърцето си на Господа и ревностно следваше Христос, а баща му бай Димитър нищо не искаше да чуе за Бога.

– Не вярвам на митовете записани във вашата Библия, – заявяваше категорично той.

Павел по всякакъв начин се опитваше да го убеди, че Бог има и това съвсем не са бабини измишльотини за успокоение на по-мекушавите, но всичко бе напразно.

Един ден бай Димитър пак засегна проблемната тема:

– Павка, ти си голям мъж вече. Имаш две висши образования, защитил си докторат, сега си преподавател в престижен университет. Как може да се завлечеш подир тия евангелисти? Къде ти е ума?

– Татко, това е истина, която всеки трябва да прозре ….

– Не ми говори пак твоите дивотии, – прекъсна го бай Димитър. – Казваш, че Исус е поел греховете ти на кръста вместо теб, добре, но ти всеки ден грешиш и продължаваш да грешиш.

– Татко, но аз се покайвам ….

– Ха-ха-ха и продължаваш да вършиш грешни неща, – засмя се бащата.

– Нали си християнин?! Защо съгрешаваш?

Петър наведе глава и дълго мисли. След това погледна баща си и отговори:

– Татко, аз съм като една недоизградена къща. Основата ѝ е здрава и стабилна, защото е изградена върху канара. Идват дъждове и бури, но не могат да я съборят, а строежът продължава ….

– И до кога ще строиш тази своя къща?

– Докато съм тук на земята, – усмихна се Петър, а очите му блестяха.

Бай Димитър махна с ръка, но за първи път се замисли сериозно върху думите на сина си.

Кой знае, той може също да е недоизградена къща, но каква основа си е избрал?

Мракът настъпваше, сякаш някой го гонеше, но това не попречи на разговорът между Сава и Леонид, защото те не бързаха за никъде, а само разсъждаваха на глас. На тях не им бе нужно да е светло, за да развият мислите си.

– Ако илюзиите ни се разпаднат, – заяви Сава, – това означава, че сме освободени от фалшивите си представи.

– Но, освободени от тях, – отбеляза Леонид, – човек може да станете циник и да се ожесточи срещу други хора.

– Ако Бог съсипва илюзиите ни, – подчерта дебело Сава, – започваме да виждаме хората такива, каквито са.

– Но това не ни прави язвителни, изричащи горчиви думи, – допълни Леонид.

– Нашите илюзии често са причина за жестокост, – обяви Сава, като леко се усмихна.

– Ние се възприемаме един други не като факт, а като продължение на нашите идеи, – Леонид се опита да обясни това.

– Смятаме, че човек може да бъде чудесен и прекрасен или слаб и суетен. Трето положение няма, – Сава разпери ръце.

– А колко хора страдат от факта, че не искат да се разделят с илюзиите си? – попита Леонид.

– Ако обичаме човек и не обичаме Бога, ние изискваме абсолютно съвършенство и пълно целомъдрие от индивида. И ако не го открием в лицето, ставаме жестоки и отмъстителни и искаме от него това, което не може да ни даде, – констатира Сава.

– Има само едно Създание,  –  заяви Леонид, – което може да задоволи бездънния копнеж на човешкото сърце и това Съществото е нашият Господ Исус Христос.

– Не ти ли се струва, че Господ е твърде суров към хората? – попита Леонид.

– Само така изглежда, – засмя се Сава. –  Бог знае , че всяка връзка, която не се основава на верност към Него, ще доведе до крах.

– Господ не се доверяваше на никой човек, но никога не се е отнасял към хората с подозрение и не се е опитвал да ги дразни, – потвърди Леонид, като тропна с ръка по масата.

– Божията благодат може да направи всеки човек толкова съвършен, че той не би разочаровал никого, но ако се доверяваме на хората, ние ще се разочароваме от всичко и не ще оправдаем ничии надежди, – заключи Сава.

Момчетата се надигнаха и всеки се насочи към дома си, като все още размишляваха върху възникналата тема.

Слави и Марко щом се съберяха започваха веднага да спорят. Основна тема на словесното им разискване бе Бог.

Слави бе християнин и се мъчеше всячески да убеди приятеля си:

– Виж всичко наоколо, нима може да се създаде от само себе си. Природата и самите ние сме дело на Творец и това е Самият Бог.

– Виж какви технологии имаме. Вече могат да се променят и гените в индивида, за да се избегнат бъдеще заболявания или да се програмира човек от даден тип. Дори могат да се клонират хора. Да не говорим за отглеждането на бебе в епруветка. А ти ми говориш за някаква стара измишльотина –  Бог. Няма такъв, нима до сега не си го осъзнал?!

Това още повече разпалваше Слави. Той привеждаше примери за пророчества записани в Библията, които са се изпълнили в хода на историята …….

И така този спор продължаваше почти всеки ден, щом се съберяха двамата приятели, но никой от тях не успяваше да наложи възгледите  и мнението си на другия.

Един ден на Марко му писна и каза:

– Добре, нека Бог наистина да съществува. Но досега съм живял без Него и не ми се е случило нищо лошо. Мога дори да твърда, че всичко се е нареждало по най-добрия начин. Така че, може да се живее и без Бог!

– Да живееш без Него можеш, но не и да умреш!- разпалено размаха ръце Слави.

И той бе напълно прав. На Марко вечността, която предстои на всеки човек след смъртта му, нямаше да му изглежда толкова превъзходна.