Дъждът не спря младежите да се съберат. Въпреки лошото време, те успяха навреме да дойдат на уреченото място.

Васил започна още от начало да мърмори:

– Не обичаме да се говори за ада.

Тома му пригласяше:

– В интелектуалните среди темата за ада се смята за примитивна и глупава.

Спас не остана назад:

– Няма логика. Как един любящ Бог би пратил хората в ада? Така че …. отхвърляме го.

Мишо се усмихна вдигна ръка и започна:

– Чакайте, доктрината за ада не е разработена от Павел, Петър или Йоан. Тя е представена от самият Исус. Ако го отхвърляте, означава да отричате присъствието на любещия Бог и привилегията на свободния избор.

Ленко продължи мисълта му:

– Той ни кани да го обичаме. Изборът остави на нас. Не ни принуждава, защото това не би било любов.

Мишо добави:

– Бог обяснява ползите, очертава обещанията и формулира много ясно последствията, но в крайна сметка остави избора на нас.

Няколко по-топли есенни дни и желанието за разговори на открито отново има превес.

Групата на Сашо възползвайки се от хубавото време започна традиционното си общение в парка.

– Страхувате ли се от тежката работа? – Слави откри темата за днес.

– Често сме склонни да напуснем работата, преди да е приключила, – отбеляза Крум.

– Може би защото тя е твърде трудна, – намекна Станислав. – Или сме загубили интерес към нея. Причината може да бъде и някоя по-добра оферта другаде.

– Ние сме създадени така, че да чувстваме удовлетвореност от работата, – наблегна Цачо, – която е не само завършена, но и добре свършена.

– Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме удовлетворението, което идва със завършването, – перифразира Филип думите на Цачо.

– Някои смятат, че е лукс да не се работи, – усмихна се се Цено. – Или това е привилегия само за по-богатите и известните?! Всъщност това е лишение.

– Една от причините безработицата да е толкова опустошителна е, че когато човек е без работа, той е извън плана на Създателя. Следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и завършването ѝ, – констатира Сашо. – Нека се молим за тези, които нямат работа, но да не забравяме, че трябва да завършваме и своята докрай.

Позаоблачи се и хората се поуспокоиха:

– Свършиха се май горещините.

Не знам дали наистина се бяха свършили, но в селската кръчма бяха подели доста гореща тема:

– Не е важен критикът, – настояваше бай Нако.

– Какво толкова разкрива? – попита Минчо. – Че силният човек се е препънал или е могъл по-добре да свърши работата?

– Заслугата е на човекът, който се бори, – подчерта дебело Наум.- Неговото лице е покрито с прах, пот и кръв, но той продължава, не се отказва.

– Дори да сгреши и да не успее, пробва отново и отново, – подкрепи го Касим.

– Няма усилие без грешка и недостатък, – поклати глава дядо Продан.

– Кой всъщност се опитва да извърши делото? – Мартин изгледа събралите се предизвикателно, а след това отговори. – Този, който познава големия ентусиазъм, дълготрайна преданост и предава себе си за достойна кауза. Който в най-лошия случай, ако се провали, поне се проваля, докато се осмелява да направи много повече.

Другите го изгледаха смаяно.

Само дето не попитаха: „Тоя от къде се взе?“

Но Мартин продължи, все едно нищо не се бе случило:

– Далеч по-добре е да се осмеляваш да направиш неща, които си заслужават. Да печелиш славни триумфи, макар и обусловени от провал, отколкото да се нареждаш до онези бедни по дух, които нито се наслаждават, нито страдат много, защото живеят в сивия здрач, който не познава нито победа, нито поражение.

След такава реч най-старият в групата дядо Петър добави:

– Амин. Глупави сме, ако отговаряме гневно на всяка критика. Кой знае, Бог може да използва тези думи, за да ни научи на някои основни уроци, колкото и болезнени да са те.

– Позволете ми да привлека вниманието ви към думата приятел, – обади се отново дядо Продан. – Приятелството не е застрашено, а се укрепва от честна критика. Но – когато сте критикуван от човек, който почти не ви познава, филтрирайте това, . . . и го игнорирайте ако не ви върши работа.

– За това някои успяват, – не остана назад и Крум кръчмаря, – защото се вслушват в критиката и отсяват доброто.

Наталия често ходеше в козметичния салон на Рени. Там Тинка обработваше ноктите ѝ и ги лакираше. Момичето бе много общително и умееше да изслушва всеки.

Наталия бе стеснителен човек, тя скоро бе приела Благата вест и знаеше, че трябва да я сподели с някого. За тази цел бе избрала Тинка, но се притесняваше, че не знае как да я заговори на тази тема.

Преди да тръгне този ден към козметичния салон Наталия простичко се помоли:

– Господи, помогни ми да ѝ кажа за Теб.

Докато Тинка обработваше ноктите и Наталия прелисти едно списание и се спря на една снимка. На нея младо момиче представяше нов модел за сезона.

– Харесва ли ви? – попита Тинка. – Изглежда много добра за модел.

– Това е една моя, много близка приятелка, – отбеляза Наталия. – Тя е била модел в много известни списания. Преди няколко години тя бе чула за Исус и бе отворила сърцето си за Него….

И Наталия разказа как по-нататък са се развили събитията за приятелката ѝ. Спомена, че чрез нея тя също бе повярвала в Бога.

Тинка внимателно я слушаше, а след това сама пожела и с нея да се случи същото.

Наталия бе щастлива. На връщане към дома тя тихо си шепнеше:

– Господи, помолих Те да ми помогнеш да споделя Благата вест и Ти го направи. Благодаря Ти.

Разчитайки на Бог да ни помогне да обичаме околните, ще намерим възможности да споделяме истински вярата си.

Когато обичаме Исус, Той преодолява всичките ни слабости, за да прослави Отец. Божият Дух нека се движи в живота ни, за да споделяме смело Евангелието.

Мъжете се бяха яко разгорещили. Причината не бе горещото време.

Панайотов бе предложил интересна тема за разискване:

– Съществуват ли такива „половинки“ в света, който срещайки се образуват идеален съюз?

Отговора се люшкаше между „да и „не“, но окончателно спорът не беше решен.

Владиславов през цялото време мълчеше и само ги слушаше, но накрая не се стърпя и издигна глас:

– Аз съм музикант и свиря на цигулка.

Другите го изгледаха неодобрително, но той смело продължи:

– Възможно е някъде в света да се намира „идеалната“ цигулка, която пасва точно на мен. И вземайки я в ръце, всички биха се възхищавали от виртуозното ми свирене. Всеки друг музикант би си помислил, че ако вземе такава цигулка с нея би свирил така прекрасно.

– Какво искаш да кажеш със всичко това? – попита нетърпеливо един от мъжете.

Владиславов сякаш не чу въпроса. Той продължи доста напористо:

– Докато не намеря тази цигулка, правя нещо необмислено, като повечето хора.

– И какво му е толкова необмисленото?

– Почвам да изпробвам всяка цигулка, което ми попадне. От тях ще извличам какви ли не звуци: вопли на котка, скърцане на не смазана врата, рев и вой на буря в океана, ….

– Че какво лошо има в това?

– Това време за мен е пропиляно, – отговори Владиславов.

– Но защо?

– Нима търсенето е без значение?

Владиславов се усмихна и каза нещо много интересно, което доста впечатли мъжете:

– Това време трябва да употреба, за обучение в свирене на цигулка и когато срещна „истинската цигулка“, от нея ще извлека очарователна и завладяваща сърцата на хората музика.

Мъжете мълчаха навели глави.

– Ето такива са идеалните отношения, – поклати глава тържествуващо Владиславов, – но за тях е нужно обучение.