Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Времето бе хубаво и лъчезарното слънце се усмихваше на всеки пожелал да се разходи навън. Наталия и Светла се уговориха по телефона да излязат заедно в парка. И двете имаха нужда от почивка и чист въздух.

След около половин час двете приятелки бутаха две детски колички и тихо разговаряха помежду си, движейки се по алеите на близкия парк.

– Докато бутам тази количка, крачките ми са пропилени, – оплака се Наталия.

– Защо смяташ, че ги прахосваш? – озадачена попита Светла.

– Виждаш ли тази електронна звезда на ръката ми, тя се активира, когато задвижвам ръцете си в синхрон с краката си при ходене, – обясни Наталия.

– Но това ходене, при което макар и да не движиш ръцете си, спомага за твоето физически здраве, – обърна ѝ внимание Светла.

– Но аз искам електронната ми звезда да свети, – усмихна се тъжно Наталия.

– Мисля, че разбирам как се чувстваш, – поклати глава съчувствено Светла. – Работа без незабавни резултати обезкуражава, но наградите не идват веднага.

– Не знам, но понякога, когато помагам на някой или съм добра към непознат …..

– Това е добро, – бързо я прекъсна Светла – и съвсем не е безполезно дело. Ние трябва да „не се уморяваме да правим добро, защото своевременно ще пожънем“.

– Трудно е да се прави добро, – каза Наталия, – особено когато не виждаме каква ще бъде „реколтата“.

– Трябва да продължим да правим добро, – подчерта Светла, – защото благословението идва.

Той бе много стар часовник. Освен това бе счупен, но никой не искаше да го пенсионира и за това тръгна да си търси работа.

На много места бе, но учтиво му „отказваха“:

– Оставете си номера на телефона и ще ви си обадим ….

Един ден влезе на място, където имаше много часовници. Вдигаше се невъобразим шум. Повечето от часовниците бяха нови, излъскани, с блестящи стрелки и какви ли не още преимущества.

Старият часовник, не хранеше никаква надежда, че точно тук да го вземат на работа, но все пак се престраши и попита:

– Имате ли работа за часовници?

– А вие какво умеете? – погледна го сърдито чиновникът, защото го откъсваха от „важната“ му работа.

– Два пъти в денонощието показвам точно време.

Чиновникът се почеса по главата, смутено погледна стария часовник и каза:

– Един момент ….

И изчезна зад близката врата. Там той доста се забави.

По едно време чиновникът излезе с един плешив господин, вероятно по-висшия началник, който го слушаше внимателно.  Този „по-висше стоящ“ мъж поглади брадата си и се произнесе по въпроса:

– Казвате, че е старичък, но два пъти показвал точно време. Знаете ли какво си мисля?!

Чиновникът застана нащрек, готов като ловджийско куче веднага да се стрелне и да донесе простреляния дивеч на господаря си.

– Взимаме го! – отсече плешивият.

Чиновникът въздъхна дълбоко и смирено затвори очи, като леко се приведе в поклон.

– Нека да разкараме нашите младоци, – продължи плешивият, – те и без това закъсняват.

И така уволниха неточно работещите часовници, а него счупеният и със стар механизъм неочаквано го взеха на работа.

Трудно бе в тези години. Особено, когато разходите надвишаваха наличните средства. Тук не става въпрос за задоволяване на капризи, а за задължения, не от заеми и храна необходима поне за ежедневието.

На Ваня ѝ оставаха последните 50 лева в банкоматната карта. Тя бе платила тока, водата, квартирата си и сметката на мобилния си телефон, но останалата сума бе съвсем минимална и недостатъчна за покриване на основните ѝ нужди за ден.

Тя отиде до банкомата, набра кода и …..тогава някой опря нож в гърлото ѝ. Ваня изтръпна. Мравки полазиха по тялото ѝ.

„Нима така ще свърши животът ми?“ – помисли си тя.

Едър мъжага от известно време дебнеше край банкомата, нетърпението му се бе изчерпало, когато Ваня се появи. Тя бе поредната му жертва.

Девойката доброволно предаде появилите се пари от машината и очакваше престъпникът да я освободи, но той зловещо изрева:

– Набери отново кода си!

Претръпнала Ваня повдигна рамене и изпълни желанието на непознатия мъж.

За изненада на крадеца, в картата нямаше повече пари, а в ръцете си той държеше жалките 50 лева, които бяха последните за момичето.

Мъжът изгледа със съжаление девойката, усмихна ѝ се и ѝ върна парите, а след това бавно се отдалечи от мястото.

Въпреки проявеното благородство, полицаите арестуваха престъпника, защото преди това той бе обрал няколко души.

Двамата седяха в кухнята и пиеха кафе, баща и 13 годишната му дъщеря. Те живееха сами, защото майката на Марина бе починала при раждането.

На Петко му бе трудно да се грижи за дъщеря си, особено сега, когато тя бе преминала в една проблемна възраст, когато нещата трудно се контролираха.

– Марина, – каза спокойно Петко, – в стаята ти е истински бардак. Леглото ти е неоправено. Мивката е пълна с мръсни съдове, а снощи ми обеща, че ще ги измиеш.

– Нямаш право да ме принуждаваш да правя, каквото и да е, – напери се Марина. – В училище ни казаха, че има закон, който защитава правата на децата.

Настана тишина. Миролюбивото настроение на Петко се стопи. Toй почука по ръба на масата и строго каза:

– Дай тук мобилния си телефон. В никой закон не пише, че трябва да ти купувам такъв. Ще спра и Интернета ти. Ще прибера и таблета. Никакъв закон не може да ме принуди да те снабдявам с такива технологии. Научили ги в училище…

Петко започна да се разхождаше из стаята и продължи гневно да мърмори:

– За модните парцалки забрави. Ще минеш и без ботуши на високи токчета. Мислех да ти купя нова грейка, но ще минеш и със старото си яке.

Марина усети, че е загазила и бързо се насочи към мивката. Пусна водата и старателно започна да мие съдовете. След това излезе в коридора и широко разтвори вратата на стаята си. Чу се яростно местене на мебели, тропот и фучене. Явно Марина се бе захванала „усърдно“  да си почиства стаята.

Петър се усмихна и тихо си каза:

– Растат децата….