Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Хари се забавляваше страхотно. Гледаше на телефона си една интересна за него реклама.

Изведнъж тя бе прекъсната от мобилната игра „Тетрис“.

– Бях на средата на рекламата, когато се появи този глупав малък екран и ме накара да играя „Тетрис“, – оплака се Хари.

Той се опита да да го скрие, но всичко което успя да направи бе да изпусне едно малко блокче на грешното място.

Тотално обърка настройката си.

Когато най- накрая успя да спре играта, извика отчаяно:

– Пропуснах най-важната част от рекламата. Каква загуба на време!

Този проблем се повтаряше отново и отново с почти всяка мобилна игра, която някога бе играл.

– Това е ужасно, – възмущаваше се Хари,- някой трябва да вразуми тези разработчиците.

По-късно Хари съвсем се разстрои, като разбра, че е изчерпал рекламите от безплатната версия и ще трябва да плаща, за да не бъде прекъсван от „Тетрис“ или някоя друга игра.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.

Дора бе шейсетгодишна. Имаше сърдечно заболяване и не можеше да кара кола.

Милена не можеше да я закара тази неделя на църква и тя реши да иде пеша до най-близката.

След богослужението тя спря Росица и ѝ каза:

– Предстои ми сложна сърдечна операция. Години влача този проблем. Помолете се за да имам мир и операцията да мине без усложнения.

Росица си каза:

„Ами ако Бог просто оправи сърцето ѝ?“

За това попита:

– Съгласна ли сте да се моля за вашето изцерение?

– Да, – бе отговорът.

И Росица се помоли:

– Боже, дай ѝ мир. Направи чудо. Дай и здраво сърце.

Във вторник по обяд телефона на Росица звънна, обади се Дора.

Тя плачеше и непрекъснато повтаряше:

– Защо точно на мен …. защо точно на мен?

– Какво е станало? – попита Росица. – Добре ли сте?

– Отидох на предоперативно сканиране преди операцията и за изненада на всички, имах здраво сърце. Нямаше нужда от операция, – обясни малко по-спокойно Дора.

Скоро жената получила здраво сърце отново посети църквата.

Този път караше сама колата си.

Тя бе изпълнена с радост и носеше документи със седемнадесет годишно сканирания на сърцето ѝ, които разкриваха проблема ѝ.

Между тях имаше скорошен доклад, в който бе отбелязано, че сърцето на Дора е в добро състояние.

Всеки ден около нас има хора, които живеят с нужди в живота си. Те могат да преживеят Божията любов.

Ами ако преминаваме покрай тях и пропуснем възможността небето да докосне земята?

Чуйте, Бог иска да ви използва, за да разкрие любовта си на другите, които не Го познават.

Катерина наблюдаваше родителите си и им се чудеше:

– Кога най-сетне ще пораснат. Светът се променя, но те не.

– Какво толкова, – опита се да я успокои приятелката и Магда, – те са вече хора на възраст. За кога ще се променят?

– Все още имат години напред, не са толкова стари, – нервничеше Катерина, – Чудя се на акъла им, разговарят с хората в магазина, носят облекло, което отдавна е излязло от мода, канят приятелите си на вечеря, вместо да им пишат съобщения.

– Е, не е чак толкова лошо, – усмихна се Магда. – Може да се понесе.

– Изглежда сякаш се чувстват комфортно в собствената си кожа, – продължи с критиката си Катерина. – Казвам им, но те не искат да се поправят.

– Какво им се обясняваш, – махна с ръка Магда.

– Имат странни хобита, – намръщи се Катерина. – Майка ми си е засадила цяла билкова градинка, а баща ми опушва месо по не знам каква рецепта.

– Наистина е странно, – изпухтя Магда. – Звучи ми глупаво.

– Вечер споделят с приятели как е минал деня, а после изразяват чувствата и емоциите си и всичко това на глас, – възмущаваше се Катерина. – Просто ми е неудобно да ги гледам как се излагат.

Приятелката ѝ само въздъхна.

– Не мога да се примиря, – тропна с крак Катерина. – Толкова много говорене, а могат мълчаливо да се взират в телефоните си и без толкова много шум, пак да разговарят с приятелите си.