На Петров му откраднаха велосипеда от офиса. Той много бързо реагира, като разбра това:

– Полицията веднага да се намеси. Нека прегледат записите от видеонаблюдението.

– Петров успокой се, – опита се да го укроти един от колегите му. – Нещата не стават така бързо.

– Искам застрахователите да действат веднага и да изплатят евентуални обезщетения, – вилнееше Петров.

Колегите му го гледаха съчувствено, но не можеха да му помогнат.

– Ако велосипедът се препродава онлайн, искам да бъде намерен и върнат веднага, – продължаваше Петров в същия дух.

Накратко той искаше нещата да бъдат оправени по най-бързия начин.

За разлика от нас Бог търпеливо чака. Той бавно кипи, такава е Неговата любов към творението Му, защото не иска никой да погине, а всички да дойдат на покаяние.

Търпението трябва да се проявява в самата ни работа. Когато хората получават нашите отчети, отварят имейлите ни, проверяват готовия продукт, пръстовите отпечатъци на търпението трябва да са очевидни върху него.

Това означава, че не са направени компромиси, отделено е необходимото време за изслушване на двете страни, имаме желание да се върнем назад и да работим по всички предложения.

Много е трудно да бъдем търпеливи с колеги, клиенти или потребители, ако дневникът ни е пълен с последователни срещи или задачи.

Не можем да седим и да изслушвате някого, ако сме вперели поглед в часовника. Няма време, трябва да отидем на следващата среща.

Търпението е привлекателно.

Когато сме по-малко заети, можем да отделим време, да поговорим с колегите си за причината за надеждата, която имаме.

Стоян тежко въздъхна:

– Мозъците ни са програмирани да запомнят болката.

– За това не докосваме нагорещена печка, защото ще последва изгаряне, – потвърди Таньо.

– Какво да кажем за грешките, които са по-дълбоки? – повдигна вежди Стоян.

– Имаш предвид, като думите, които бихме искали да върнем, обещанията, които сме нарушили, …… – започна да изброява Таньо. – Вината се появява отново и отново, когато най-малко я очакваме.

Тук се промъкна срамът, който се опитваше да ги убеждава:

– Вие завинаги се определяте от вашите провали.

– Чуй какво казва Словото, – закани се с пръст Таньо, – „Няма осъждане за онези, които са в Христос Исус“. Забележи, не по-малко, дори не и отложено, а в случая никакво осъждение.

Ако срамът ви тежи, поемете дълбоко въздух и приемете Истината.

Изговорете я на глас:

– Не се определям какъв съм от най-лошите си моменти. Аз съм ново творение, напълно простено, дълбоко обичано и истински свободно.

Празник бе, така наречената Лазарова събота.

Една група от младежи се бе събрала да обсъди причината за празнуването.

– Това е една невероятна история, – махна перчема си от очите Стойо.

– Удивителна е, защото в нея виждаме Христос плачещ, скръбен и възмутен в духа, – отбеляза Драгой.

– Творецът е плачел над унищоженото творение, – забеляза Трифон.

– Това е плачът на Любовта над живота, който Го е предал, – добави Сава.

– Те взеха приятеля на Исус, и го скриха под камък, защото той вече смърдеше и живите вече се страхуваха да бъдат с него. Всички без изключение знаеха, че един ден ще се сблъскат с това слизане в царството на тлението и мрака, – уточни Йовко.

– Наистина Исус проля сълзи, понеже скърбеше, – потвърди Драгой. – Така бе предизвикана смъртта като последен враг.

– Там, във Витания, на гроба на един приятел, настъпва часът на Христос, за който Той копнееше, – постара се да обясни Матей. – Това бе часът на последната среща и борба между светлината и мрака, който се бе възцарил в света и го бе превърнал в царството на смъртта. Христос хвърли това предизвикателство като прояви силата на Божествената любов.

В хладната, дъждовна вечер Митко седеше до сина си Петър и двамата разговаряха.

– Знаеш ли, че от ливански кедър е построен храма на Давид? – попита бащата.

– Освен това той и синът му Соломон, от същото дърво направиха домовете си, – допълнили Петър.

– А можеш ли да си представиш този красив гигант, да се даде като пример за гордост? – бащата погледна въпросително сина си.

– Дали може едно великолепно, благоуханно дърво да се превърне в самодоволно и самовлюбено творение? – възкликна Петър. – Разбира се. Не от Твореца зависи какво ще е предназначението на творението.

– Така е, – съгласи се бащата. – Когато то се предоставя в Божите ръце, кедърът е истински стимул за околните и тези, които са в присъствието му. Но …..

– Ако се погледне и види, колко съвършено е изваяно и колко превъзходно е създадено, има опасност вместо ухание за здраве и аромат за сила да се превърне в пример за самодоволство, – прекъсна го Петър.

Бащата се усмихна и попита:

– Случвало ли се е така, че виждаш прекрасно творение, а после се разочароваш от него?

Петър въздъхна:

– Понякога, …. въпреки, че не ми се е искало да стане така.

– А можем ли да се застраховаме против гордостта– – попита бащата отново.

– Когато сме с Господа, трудно бихме се възгордели, – усмихна се Петър.

– За това не бива да отклоняваме очите си от Него, – бащата потупа сина си по рамото.

Васил посети с баща си имението, в което живееха баба му и дядото му.

– Виж какви са странни тези дървета! – посочи с ръка Васил към малка група със необичайно преплетени клони.

– А, това ли?! – усмихна се бащата. – Когато бях малък, вземах изхвърлен клон от едно плодно дърво, правех прорез в друго. Привързвах разхлабения клон към ствола на второто дърво.

– И никой ли не забеляза това? – попита Васил.

– Всичко беше добре, докато дърветата не започнаха да дават различни плодове от очакваните.

– А, както ние сме присъдени в Божието семейство, – възкликна Васил.

– Да, точно так, – зарадва се бащата на сравнението на сина си. – Тогава можем да имаме уверението, че в крайна сметка ще бъдем в рая.

Подобно на присадените дървета, когато се доверим на Христос, ние ставаме ново творение и ще дадем различен плод от досегашния.