Зимата закъсня, а това се оказа добър предлог за беседи на открито.

Ема, Тони, Ива, Стоян и Лило се възползваха от хладното, но не достатъчно студено време и се събраха в близкия парк.

– Знаете ли какво е казал Сенека? – Лило зададе поредния си от многобройните си въпроси.

– За какво? – в един глас попитаха Ема и Ива.

– За парите, – отговори Лило и малко се сконфузи, защото сам не се досети да даде допълнително пояснение.

Но после се окопити и добави:

– „Парите никога не са направили никого богат“.

– Глупаво е, да се смята, че човек е стабилен и здрав, само защото има много пари, – Тони реагира веднага.

– Освен това парите не носят трайно удовлетворение, – заяви Стоян, – особено за неща, които наистина имат значение.

– Има много неща, които не могат да се купят с никакви пари, – отбеляза Ива.

И групата започнаха да изброяват какво може и не може да се купи с пари:

– С пари могат да се купят лекарства, но не и здраве, – пръв бе Тони.

– Парите могат да купят храна, но не и апетит, – след него се обади Ема.

– С пари може да се купи легло, но не и сън, – важно подчерта Стоян.

– Ей, сънльо ти все за кревата си мислиш, – присмя му се Ива.

Лило въздъхна и каза тържествено:

– Парите могат да купят добър живот, но не и вечен.

А Тони наблегна:

– Само Бог е в състояние да ни снабди с „всичко в изобилие за наслада“.

С това бяха съгласни и петимата.

Брат му почина, а във вестника той прочете на некролога своето име и фразата:

„Търговецът на смъртта е мъртъв “.

Да, той бе изобретил динамита и натрупа състояние, помагайки на хората да се убиват едни други.

Познахте, това бе Алфред Нобел.

Тази фраза в преждевременния му некролог го порази и той се закле:

– Ще променя нещата с наследството си.

Осем години по-късно Алфред наистина почина, оставайки девет милиона долара.

В завещанието си той написа:

„Лихвата от тези девет милиона да се дава на хора, чиято работа е в полза на човечеството“.

Алфред Нобел получи възможността да прочете собствения си некролог и да направи промени, преди да е станало твърде късно.

Какво бихте направили, ако ви се даде същата възможност?

Ако искаш да повдигнеш себе си, повдигни някой друг.

Бе топло, сякаш лятото не си бе отишло и още напомняше за себе си.

В кръчмата на селото около голямата маса бяха насядали неколцина мъже.

Бай Михо притичваше бързо край тях и носеше питиетата.

Юри удари с юмрук по масата и попита:

– Как трябва да реагираме, когато, като гръм от ясно небе, нашите съкровени идеали, безопасността на семейството, …… бъдещата сигурност и всички други мечти за живот, за които сме работили и в които сме инвестирали, внезапно биват застрашени?

– Според мен, – плахо повдигна глава Минчо, – трябва да сме съпричастни и да сме загрижени за тези, които страдат и са наранени.

– Откак се е появила телевизията сме станали зяпачи и минаващи край събитията, – извиси глас Илия, – но сега е друго. Станахме играчи в самото действие.

– Като гледам страданията на другите по ефира, ми става мъчно за тях, – едва се чу гласът на Петко.

– Трябва да правим повече от това да бъдем докоснати от трагедиите, ставащи в света…… Каква е нашата отговорност? – Илия предизвикателно изгледа останалите.

– Когато преминаваме през нещастие, е успокояващо да имаме някой, който да върви с нас. Утешително е да знаем, че нашият Бог е „Богът на всяка утеха“. Той е обещал никога да не ни напуска или изоставя, – обади се отново Минчо.

– Едно от нещата, които можем да направим по време на трагично обстоятелство, е да протегнем ръка към другите със състрадание и разбиране, – наблегна бай Михо. – Да вървим с нуждаещите се и да ги утешаваме. Състрадателните хора са тези, които чувстват болката на другите и действат, за да я облекчат.

До този момент Стефан седеше и слушаше останалите, но накрая не се стърпя и изказа своето мнение по въпроса:

– Искам да ви напомня, че когато се стремим да утешим другите, нашият най-голям източник на утеха е бил и винаги ще бъде Бог. Той се отъждествява с нас в нашите скърби и болки. Разбира по-добре от нас нашите уникални ситуации, несигурност и страхове. И докато Бог ни утешава в трудностите на нашия живот, ние сме в състояние да помогнем на другите.

Бе едва три часа, а утрото бе далече. Това време на нощта бе особено тягостно за всички, които работеха нощна смяна.

Притеснен пациент натискаше бутона за повикване. Това бе четвъртото му призоваване в рамките на един час.

Надя бе дребничка, но пъргава и отзивчива. Тя веднага откликваше на всяко оплакване.

Друг пациент крещеше и плаче:

– Няма ли кой да дойде при мен ….

И той иска да му се обърне внимание. Какво от това, че вън е още тъмно и много от хората в болницата спят?

Надя бе свикнала с капризите на някои от пациентите. Плача и виковете не я изненадваха.

За нея всичко започна преди пет години, когато заяви:

– Искам да работя нощна смяна.

Предупредиха я:

– Нощните смени не са по-леки от дневните …..

Надя бе непреклонна:

– ……. Не издържам на дневната лудница в болницата.

В началото, когато започна, сякаш всичко бе наред, но след това реалността здраво я шамароса. Едва тогава тя осъзна, че нощната работа е съпроводена с поемане на допълнителни задачи.

Често ѝ се налагаше да вдига и обръща пациенти, което бе пряко силите ѝ. Освен това тя трябваше да наблюдава състоянието на болните, за да уведоми лекарите, ако има спешен случай.

Надя все още продължава да се бори с получаване на адекватен сън.

Приятели и роднини от църквата непрекъснато се молят за нея.

Болните бяха доволни от нейните грижи, за това тя за нищо не искаше да напусне изтощителните нощни смени.

Когато някои виждайки слабичкото ѝ тяло и умората, която се четеше в очите ѝ, я увещаваха:

– Не се изтезавай по този начин. Ти си млада, животът е пред теб.

– Как да ги оставя? – питаше Надя. – Те са толкова безпомощни и се нуждаят от мен. Освен това с работата си в болницата през нощта им давам утеха и така прославям Бога.

Те виждаха нейният устрем, себе раздаване и любов, за това само добавяха:

– Нека Бог да те благослови.

Това бе една невероятна история.

Четиридесет и осем годишен мъж бе обвинен в кражба с взлом. Той бе хванат под една маса в магазин с няколко различни артикула.

Какво странно има в това?

Петър Малачев не бе обикновен мъж, а наследник на голямо състояние.

Какво тъжно произшествие?!

Да имаш такова богатство, а да постъпваш като последния бедняк.

Ние християните не се ли държим понякога така?

Избралите Христос за свой Спасител са наследници на царя на царете, а се хващат от време на време за дребни неща, които този свят може да им предложи.

Копнеем да бъдем приети от хората, въпреки че сме обичани от Този, които ги е създал.

Желаем много неща, без да осъзнаваме, че Отец може да ни даде всички добри дарове.

Какъв се виждате днес? Принц или бедняк?

Това е въпрос на избор.

Бог копнее да изберете да бъдете Негово дете.

Богатството е родител на лукса и леността, а бедността на подлостта и порочността, а двете заедно на недоволството.