Валеше. На Веска съвсем не ѝ беше весело. Животът, който живееше ѝ се струваше истински кошмар. Тя обичаше мъжа си, но свекърва ѝ …. пази, Боже. Възрастната жена не правеше нещо лошо, дори и гласът ѝ не се чуваше в къщи, но Веска искаше много повече от нея.

Младата жена крачеше умислена към църквата, бе решила да се срещне със свещеника и да сподели мъката си.
Тя прекрачи прага на храма и се насочи към изповедалнята. Свещеникът я видя и учтиво я покани:

– Кажете, слушам ви.

Веска наведе глава и започна:

– Аз живея със своята свекърва.

Настъпи тишина. Не получила никакъв отговор или поне намек за подкрепа Веска продължи:

– Тя никога не ми помага. Постоянно си гледа сериалите. Когато яде, не си чисти масата, а съдовете остава в мивката и не ги мие. По цял ден пие кафе със съседките и клюкарства.

– А как се казва вашата свекърва? – попита свещеникът.

– Здравка. Но защо ме питате за това? Какво значение има това?

Свещеникът леко се усмихна и прибави:

– Кажете на Здравка, че Господ и прощава греховете, нали вие ги изповядахте вместо нея…..

Веска ококори очи и озадачено погледна свещеника.

– Следващият път, ела те да поговорим за вашите грехове, – каза Божият служител.

Веска наведе още по-ниско глава и напусна църквата.

В приемната на лекарят имаше много хора. Един възрастен господин стана и отиде при администраторката.

– Госпожо, – вежливо каза той, – имах назначен час за 10 часа тази сутрин, а вече е единадесет. Не мога повече да чакам. Моля запишете ме за друг ден.

Една жена, която чакаше на опашката, се наведе към съседката си и прошепна:

– Той е най-малко на осемдесет години. Какви могат да бъдат спешните му работи, че няма време да изчака?

Мъжът чу думите на жената, обърна се, поклони ѝ се и отговори:

– Аз съм на осемдесет и шест години, госпожо. Именно по тази причина не мога да си позволя да губя нито една минута от ценното си време.

Вече втори ден минаваше, а телевизорът ѝ не работеше. Това беше единственото ѝ развлечение. Нина бе възрастна жена, но краката вече не я слушаха. Преди четири години все още можеше да се придвижва с бастунчето си, но сега пазеше само леглото.

Когато бе по-млада се грижеше за много крави със съпруга си в стопанството, но сега вече беше пенсионерка. Скоро навърши 72 години.

Тя плащаше на една жена, която и помагаше за обличането, готвеше ѝ, къпеше я и чистеше дома.

Днес дойде да я навести една от комшийките ѝ Ваня.

– Дадоха ли детските? – попита Нина.

– Преди три ден, – отговори Ваня.

Нина прехапа устни:

– Бях услужила на Живко с пари и той ми обеща, като вземат детските да ми ги върне. Сега с какво ще си платя тока.

– В магазина говореха, че заборчял и не могъл да си плати, – каза Ваня. – Сигурно някъде другаде е дал парите.

– А аз се чудя, защо не идва да ми оправи телевизора вече втори ден, крие се, не смее да дойде, защото не може да ми върне парите, – въздъхна тежко Нина.

– Как си могла да му имаш доверие? – укори я Ваня. – То все борчове има и не може да ги изплати.

След като Ваня усети, че е подпалила силен огън в душата на съседката си, реши да си върви, като се оправда, че трябва да ходи до магазина.

В първия момент Нина едва не се развика. Мислите като искри хвърчаха в главата ѝ: „Само да дойде някой да поиска заем, особено Живко, дори да преливам от пари, на никого вече няма да давам“.

Но нещо я спря, тя се усмихна взе телефона си и набра един номер:

– Галя, разбирам, че синът ти е в парично затруднение….. Сега не може да ми върне парите, няма проблем…. Но аз го викам само да види телевизора ми. Знам, че разбира от такива работи…..Моля те, кажи му да дойде, да се разберем.

Не се мина много време и Живко дойде.

– Извинявай, бабо Нино, …., – смънка младият мъж.

– Няма нищо, ти си ми като син. Разбирам, че си в затруднение, ще почакам за парите, когато имаш възможност, но не трябваше да се криеш. Да беше дошъл, да ми кажеш. Аз съм възрастна жена не мога да ходя никъде…

– Извинявай, – Живко наведе глава. – Търсила си ме за телевизора, сега ще го видя.

След няколко минути, телевизорът работеше като нов. Нина каза радостно:

– Много е хубав образа сега. Отвори шкафа. Там трябва да има една тава с баница и сладки. Вземи тавата и сладките за децата си.

Очите на Живко се насълзиха. В дома си той нямаше с какво да нахрани семейството си, а имаше четири деца, две момчета и две момичета.

– Благодаря…..Знам, че правиш така,…… защото си християнка…..

– Живко, твоят живот може да се оправи, ако допуснеш в него Бога. Ти си работно момче, Господ няма да те оставя и ще благославя трудът ти…..

Нина му говори още няколко минути. Живко седеше с наведена глава и слушаше. Какво стигаше до сърцето на този млад мъж, възрастната жена не знаеше, но когато той си отиде, тя се помоли за него…..

Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.

Добри живееше в общински апартамент със рижото си коте Тошка.. Отношенията му със съседите бяха приятелски. Никой не нахалстваше, не нарушаваше и не налагаше свои правила. Кавги възникваха много рядко.
Тошка стана любимка на всички, въпреки че понякога вместо милувка даряваше по някоя и друга драскотина.

Но веднъж с тази рунтава, локоранжева топка се случи нещо доста необичайно. Тошка се разхождаше из стаята, но изведнъж рязко спря. Загледа се в пустотата, козината ѝ настръхна. Животинчето изпищя като диво животно.

– Тошка е полудяла, – каза си Добри.

Но към нея не смееше да пристъпи.

След около 15 минути на вратата се почука.

Развълнуваната съседка Ирена като на скоропоговорка сподели:

– През прозореца, представяте ли си…. а сега лежи на асфалта в локва кръв…

– Какво се е случило? – неразбиращо попита Добри.

– Петър, този дето живее над теб, с очилата, скочил от прозореца, – уточни съседката.

– И защо го е направил?

– Дължал голяма сума, – каза Ирена. – Заплашвали го.

След като жената си отиде, Добри съчувствено погледна котката си.

Тошка седеше под дивана,  от там трудно би я измъкнал човек. Добри реши да я изхитри. Той поднесе към уплашеното животно, доколкото това беше възможно, памук натопен във валериан, а след това го постави до купичката за храна на котката.

След известно време, не можейки да устои на изкушението, Тошка изостави своето убежище.

– Странно, – каза си Добри. – Какво ли е видяла котката? Навярно това е била смъртта, изобщо не се съмнявам в това. Нали такива като нея усещат земетресение, много преди то да възникне……