Младият обещаващ лекар Лозанов живееше в големия град. Имаше много клиенти. Сгоди се за красиво и умно момиче. Нищо не му липсваше.

Майка му Мария живееше на село. Един ден тя реши:

– Ще продам всичко и ще отида да живея при сина си. Сигурно много ще се зарадва, като ме види.

Тя продаде дома си  и отиде в големия град при сина си.

– Синко, аз продадох всичко и дойдох да живея при теб. Вярвам, че се радваш и нямаш нищо против.

Лозанов се смути и смънка:

– Да, мамо, радвам се, че си при мен. Но знаеш ли този град е прекалено шумен и оживен за теб. А и въздухът тук не е много здравословен. Мисля, че за теб ще бъде добре да ти намеря квартира в предградията. Там по-спокойно ще живееш. Съгласна ли си?

– Да, – въздъхна Мария, – съгласна съм.

Тя остана до нощува у сина си. След полунощ Лозанов се събуди и видя майка си до леглото.

– Мамо, добре ли си? Случило ли се е нещо?

– Просто исках да те погледам, – казала възрастната жена. – Ще ми позволиш ли да те погаля, както го правех, когато беше малък?

– Разбира се, мамо.

Тя го помилва, но той усети, че ръката ѝ трепери.

– Мамо, добре ли си? Да не ти е лошо?

– Нищо ми няма, синко, – каза Мария и се прибра в стаята си.

Когато стана сутринта, лекарят поразмисли и реши да остави майка си при себе си. Веднага се обади на годеницата си.

– Мама дойде и иска да живее при нас. Ти какво ще кажеш за това?

– Нямам нищо против. Както обичам теб, така ще обичам и нея.

Лозанов тръгна към стаята, за да съобщи на майка си радостната вест, но … стаята, в която Мария остана да нощува, бе празна. Майка му бе заминала. Всички усилия на полицията да я намери не се увенчаха с успех.

След три месеца при Лозанов докараха в болницата възрастна жена, която бе прегазена от кола. Не се знаеше, дали шофьорът не бе внимавал или тя сама се бе хвърлила под колата.

Когато Лозанов погледна лицето ѝ, я позна:

– Мамо, мамо….

По-късно дойде и годеницата му, но нищо не можеше да се направи за възрастната жена. Два часа по-късно Мария почина.

Отсъствието на любов наранява болезнено всяко любящо сърце.

Лозан се върна весел у дома си. Майка му погледна радостното му и сияещо лице и го попита:

– Какво се е случило с теб, та си толкова щастлив?

– Мамо, аз победих!

– Кого си победил?

– Играех с приятелите си на улицата. Наблизо имаше ябълкова градина. Ники предложи да си наберем от нея. И ние тръгнахме, но когато стигнах до оградата, един нежен глас ми каза: „Недей, това не е хубаво“.

В същото време един груб глас ми извика: „Какво чакаш, отивай! Виж, другите вече влязоха в градината. Там има много ябълки, стопанина няма да забележи нищо“.

Но нежният глас отново се обади: „Недей, това ще увреди и осакати душата ти“.

И аз се върнах. И колкото повече се отдалечавах от там, толкова повече сърцето ми се изпълваше с радост.

– Браво, – похвали го майка му. – Ти си удържал истинска победа.

Всъщност ние не търсим тази борба, но тя сама ни се натрапва. Всеки би искал да има тих и спокоен живот.

Но къде е той? Кой го има?

Ние имаме един враг, който не ни оставя на спокойствие. Той е жесток и подъл и ни напада отвсякъде. Търси да открие слабото ни място и ни атакува там.

Ние не се борим срещу плът и кръв, а срещу невидимите духовни врагове. Врагът е безопасен, когато виждаш да те доближава, но невидимият се вмъква незабелязано. Той под благовиден предлог се старае да заеме макар и най-скромно място в сърцето ни.

Домогва се до семейството ни. Намира място и в църквата.

Разделя, скарва, руши, умее да представя нещата, които бързо преминават, като богатство, слава, наслади, в най-съблазнителни форми. Колко много от нас лесно се хващат за въдицата му.

За това не е чудно, че човек има вътрешни борби. Там е арената на решителната схватка.

От вън са страховете, които застрашават да ни разколебаят.

Животът ни не е лесен, но е много интересен.

Борбата е трудна и тежка, но е необходима. Армия, която не воюва се разлага.

Молитвата е лична среща с Бога. В нашето говорене към Бога, главна роля играе сърцето. Молитвата е дишането на душата. Чрез нея приемаме небесна атмосфера.

Представете си, че изведнъж ни забранят да се молим. Това би било голяма катастрофа за нас. Все едно да ни се отнеме възмождността да дишаме.

Не осъзнаваме, колко сме богати, силни и щастливи чрез молитвата.

Ние сме синове и дъщери на Небесния Отец. За да бъдем живи и да побеждаваме, трябва непрекъснато да сме свързани с Бога, чрез молитва. Пресече ли се тази връзка, ние ще сме вече победени.

„Да се молим е поведение. Да можем да се молим е изкуство. Да имаме право да се молим е привилегия на Божиите чада“.

Скоро Георги празнува своя  рожден ден. Дъщеря му Станка му подари луксозно издание на госпъл музика. Колекцията съдържаше класически химни, с които бяха израснали родителите му. В нея имаше и съвременни произведения.

Докато работеше в градината или почиваше Георги си ги пускаше.Тази музика му даваше радост, мир и го насърчаваше.

Един ден докато я слушаше се размисли:

– Кои ли хора са сътворили тази прекрасна музика. Авторите на текстовете, музикантите и певците работят заедно. А каква красота са създали?! Слушайки я, мога само да се наслаждавам.

Георги се развълнува. Изпълненията докосваха сърцето му, а това го ободряваше и повдигаше духа му.

– Ето такъв екип иска Бог да бъдем и ние в църквата, – възторжено възкликна Георги. – Да работим заедно за Неговото царство, като разпространяваме вестта за спасение и вечен живот.

Той се заслуша в гласовете на изпълнителите. Осъзнаваше, че в тази хармония има дял Творецът, нашия Създател.

– Ще имаме много трудности в живота, но ако търсим единство ….., ако си помагаме, ще бъдем силни, – ентусиазирано каза Георги. – Животът изпълнен с любов и обща молитва е отговор на призива на нашия Спасител: „Да се обичаме един друг“.

Георги напълно разбираше, че Бог е дал различни умения, дарби и възможности и то с една единствена цел, да можем да си служим един на друг.

– Ако можем като християни да покажем любовта помежду си, – въздъхна Георги, – щяхме да привлечем погиващите от този свят и да им помогнем да открият истината, която ще ги освободи от робството и оковите на греха и сатана.