Мария бе самотна пенсионерка. Тя бе на 86 години. Роднините ѝ бяха отдавна измрели.
Когато бе на 20 години тя се запозна с Момчил. Те се влюбиха един в друг и скоро се ожениха.

Отдаде им се случай да заминат за Австралия, така емигрираха далече от родината си. Там трябваше да привикват към нова култура, но постепенно нещата се подредиха.

Половин година след като бяха се вече преселени, Мария се сблъска с тежко изпитание. Тя получи съобщение: „Майка ти е тежко болна и се нуждае от постоянни грижи. Ела си!“.

И Мария се върна в страната си, за да се грижи за майка си. Те бе единствено дете, а баща ѝ отдавна бе умрял.

Грижата за парализираната майка легнали на плещите на Мария. Тя не можеше да я изостави. През това време работите на Момчил вървяха много добре в Австралия. Той не искаше да изостави бизнеса си, за това остана там.

Първоначално Мария и Момчил често си пишеха, но постепенно охладняха един към друг. Та тях ги деляха хиляди километри, а всеки от тях си имаше свой собствен живот. След няколко години, те престанаха да си пишат.

Мария разбра, че Момчил си е намерил друга жена. Сега за нея обратния път към Австралия бе затворен.

След смъртта на майка си, тя остана да живее в бащиния си дом.

Повече от 15 години Мария нищо не знаеше и не бе чула за Момчил. От съседите бе чула да се шушука:

– Момчил е станал милионер.

Но Мария не вярваше.

– За какво да обсъждам с някого своя бивш съпруг? – казваше си Мария.

Много скоро след това се чу, че Момчил е умрял. Тя нямаше намерение да търси някакво наследство от него, защото бяха разделени, но той ѝ бе завещал всичките си милиони.

– На мен не са ми нужни пари. Достатъчно ми е да имам хляб, вода и дърва за зимата, – твърдеше Мария.

Така тя раздели полученото богатство със съседи и познати.

– Парите няма да ме направят щастлива, – казваше често Мария. – Даже не знам за какво да го похарча, но съм щастлива, че Момчил не ме е забравил.

С тези прости думи Мария изказа една голяма истина. Не парите, а взаимоотношенията правят хората щастливи.

Много хора прекарват времето си във виртуалния свят, но до момента не е поставен нито един специфичен рекорд записан в Книгата на рекордите на Гинес.

Дерек Уестерман решил да бъде първия.

На сайта на Книгата  на рекордите на Гинес на 7 април 2016 г. се появило следното съобщение:

„Най-дългият маратон на видео игри във виртуалното пространство е продължил 25 часа и 2 минути. Рекордът е поставен от Дерек Уестерман“.

Той бил с каска HTC Vive. Неговият организъм при толкова дълго пребиваване в изкуственото пространство реагирало. След маратона на Дерек му се гадело.

Това е микро държава в Австралия. На 21 март 1970 г. Леонард Хасли собственик на ферма с площ 75 кв. км, разположена на 595 км на север от австралийският град Пета, в знак на протест срещу увеличението на данъка върху продажбите на зърно, обявил фермата си за „Княжество на река Хат“, а себе си за – принц Леонард.

Австралийските власти, от своя страна, лишили „монарха“ и семейството му от гражданство, което косвено потвърждава правото му на суверенитет.

Леонард е измислил за своето „княжество“ флаг и герб, а от 1973 г. започнал да пуска собствени марки. Леонард измислил за своето „княжество“ знаме и герб, а през 1973 г. започвал да произвежда собствена марка. През 1976 г. Хасли обявил въвеждането на собствената си валута.

Всяка година „княжеството“ е посещавано от хиляди туристи. На техните услуги са предоставени- хотел, център за воден спорт и поща. С работата в пощата се занимава синът на „княза, Ян- министър на съобщенията.

Една бедна жена от малко семейство била религиозна. И един ден, когато парите не ѝ стигнали да нахрани децата си, тя позвънила в радиото и оставила съобщение към Бога за помощ.

През това време докато сътрудниците на радиото се отнесли с разбиране към вярващата жена, един от слушателите бил докоснат от нейните думи.

Той бил убеден атеист и решил да се подиграе на непознатата.

Мъжът научил адреса ѝ, позвънил на секретарката си и ѝ поръчал да купи много продукти. Момичето дошло при него с хубаво месо, сирене, сладкиши.

Тя била много удивена, когато шефът ѝ разпоредил:

– Достави продуктите на този адрес и ако жената иска да узнае, кой ѝ праща храната, кажи ѝ, че е от дявола.

Когато секретарката дала продуктите на непознатата, жената била толкова благодарна, че се разплакала. Тя благословила девойката. Най-накрая секретарката попитала:

– Искате ли да разберете, кой ви изпраща тези продукти?

Жената отговорила:

– Не. Това не е толкова важно, защото когато Бог дава заповед, даже и дяволът се подчинява.

Жално мяукане се разнасяше пред вратата на кабинета. Първа го чу Надя Стоилова. Тя бе отскоро стажант в полицията.

– Какво е това? – заслуша се внимателно Надя. – Прилича ми на мяукане на котка.

Когато отвори вратата Надя видя мяукаща красива сива котка на черни райета и бяло на коремчето.

– От къде се взе тази котка? – недоумяваше Надя. – На входа е инсталиран домофон, но от там едва ли се е провряла.

– Истински диверсант.

– Преминала е през стената.

Всички се смееха, но никой не можа да разбере как тази котка се бе промъкнала в полицията.

Но това не променяше факта, че „космат нарушител“ бе проникнал вътре при самите полицаи. Котката бе „задържана“ в кабинета, полагаше ѝ се някакво наказание, за непозволеното нахлуване.

– Изхвърлете я на улицата, – каза строго Стоян Миланов, – какво толкова ѝ ахкате наоколо.

– Не бъди груб, – сряза го Надя, – просто трябва да намерим стопанина му.

– Да бе, нали си нямаме друга работа, – възрази като смръщи вежди Стоил Симеонов, – ще търсим къде да подслоним тази мяукана.

– Какво толкова ви е направило животинчето? – Надя се опита да смекчи коравите сърца на сърдитите мъже.

– Какво предлагаш тогава да направим? – попита я строго Стоян.

– Първо да попитаме местните, дали някой не си е загубил котката, – предложи като начало Надя.

Никой не откликна на това предложение, но поместиха съобщение за котката в интернет.

Докато съобщението събираше многобройни харесвания и препращания до приятели, котката успя да се разходи по масата в полицията и „да провери“ наказателните дела и протоколи.

След това котешкият живот взе ново направление.

Благодарение на старанието на полицаите, „мустакатият натрапник“ си намери нов дом. Котката бе взета, от една възрастна двойка.

– Казаха, че ще нарекат котката „ченге“, – съобщи на колегите си Надя, като се заливаше от смях.

– Какво пък, името е хубаво! – засмя се и суровият Стоян, – Нека лови мишки така, както полицаите ловят мошениците!

Търсейки нови стопани, котката прекара истинска „полицейска школа“ и то не къде да е, а в полицията.