Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!

Някои хора доста стресиращо приемат летенето със самолет.

Какво да кажем за Павел, който летеше с осем месечния си син и то не веднъж.

Малкото първоначално се справеше добре с адаптирането по време на един от полетите, но по едно време му доскуча да седи в скута на баща си и обърна поглед към съседната седалка.

На нея седеше непознат жена.

Детето внезапно пожела да спре да се гушка в баща си и изпълзя до жената.

Тя отвори ръцете си за него и каза:

– Просто ми го дайте.

Бащата ѝ подаде малкия си син.

След няколко минути малкото сложи глава на гърдите на непознатата и заспа.

– Ще се грижа за детето ви, а вие дремнете, за да наваксате малко сън, – предложи тя на бащата.

Мъжът благодари, настани се удобно и моментално заспа.

Добротата на жената и любовта към ближния си казаха дума. Те бяха напълно достатъчни, за да се почувства малкото добре, а бащата да отпочине.

Зимата закъсня, а това се оказа добър предлог за беседи на открито.

Ема, Тони, Ива, Стоян и Лило се възползваха от хладното, но не достатъчно студено време и се събраха в близкия парк.

– Знаете ли какво е казал Сенека? – Лило зададе поредния си от многобройните си въпроси.

– За какво? – в един глас попитаха Ема и Ива.

– За парите, – отговори Лило и малко се сконфузи, защото сам не се досети да даде допълнително пояснение.

Но после се окопити и добави:

– „Парите никога не са направили никого богат“.

– Глупаво е, да се смята, че човек е стабилен и здрав, само защото има много пари, – Тони реагира веднага.

– Освен това парите не носят трайно удовлетворение, – заяви Стоян, – особено за неща, които наистина имат значение.

– Има много неща, които не могат да се купят с никакви пари, – отбеляза Ива.

И групата започнаха да изброяват какво може и не може да се купи с пари:

– С пари могат да се купят лекарства, но не и здраве, – пръв бе Тони.

– Парите могат да купят храна, но не и апетит, – след него се обади Ема.

– С пари може да се купи легло, но не и сън, – важно подчерта Стоян.

– Ей, сънльо ти все за кревата си мислиш, – присмя му се Ива.

Лило въздъхна и каза тържествено:

– Парите могат да купят добър живот, но не и вечен.

А Тони наблегна:

– Само Бог е в състояние да ни снабди с „всичко в изобилие за наслада“.

С това бяха съгласни и петимата.

Малкото лъвче гледаше звездното небе и си мечтаеше:

– Ех, да можех поне веднъж да полетя до Юпитер.

То не бе избрало случайно тази планета. Имаше си причина и то доста основателна.

Още от малко то се гордееше:

– Няма по-пъргаво и силно от мен. Би ми подхождало нещо огромно и величествено.

А Юпитер бе голяма и забележителна планета. Тя пасваше точно на манията му за величие.

В душата си то не бе сиво, а безчестно и ужасно животно.

Макар и малък, бъдещият лъв се страхуваше да изглежда слаб и страхлив.

Минаха години и лъвчето порасна. Стана голям и страшен звяр.

Един ден царят на гората прочете в местния вестник:

– Атмосферата на Юпитер е смазваща за земните жители. Посмее ли някой да стъпи там, нищо не остава от него.

И той се отказа. Детската му мечта моментално се изпари.

Колко често наяве или на сън мечтаем за пари, кариера и слава, искайки винаги да се носим върху вълната на успеха, но не виждаме обратната страна на мечтата си, която е изпълнена с жлъч и води към гибел.

Утро. Стрелките на големия стенен часовник показват пет часа.

Светът не бе тъмен, просто нямаше цвят. Всичко изглеждаше черно и сиво.

Нямаше вятър, но листата леко прошумоляваха в тишината.

Звездите изчезнаха, но слънцето още не бе изгряло. Все още не се знаеше, дали е облачно или ясно.

Е и това скоро щеше да се разбере.

Тодор бе седнал на ръба на леглото и разсъждаваше:

– Защо сме създадени така, че да имаме нужда от сън? Проспиваме по-голямата част от живота си. А колко много неща оставят несвършени.

Той въздъхна и продължи монолога си:

– Ако не се нуждаех от сън, щях да се посветя на две кариери и нямаше да се чувствам уморен.

Внезапно в главата му изплуваха думите: „Безполезно е за вас да ставате рано, да лягате толкоз късно и да ядете хляба на труда. Тъй като и в сън Господ дава на Възлюбения Си“.

– И какво излиза? – Тодор поглади брадата си. – Сънят е дар от любов, който отхвърля тревожния ни труд.

Слънцето вече засмяно надничаше зад пердето.

– Нуждата от сън ни напомня, че ние не сме Бог, – Тодор се протегна. – Склонни сме да мислим, че контролираме нещата и работата ни е незаменима. За това веднъж в денонощието се чувстваме безпомощни и се нуждаем от почивка.

Тодор се прозя:

– Човекът не е суверен. Това е важен урок за нас.

Той нахлузи чехлите и се отправи към банята, като продължи да си говори:

– Бог не се впечатлява от лягането ни късно през нощта, нито от ставането ни рано сутрин. Той иска да му се доверим, да Му предадем тревогите си, да легнем и да заспим спокойно.

Не се притеснявайте, Бог добре се справя със всичко, докато едното полукълбо спи.