Зимата закъсня, а това се оказа добър предлог за беседи на открито.

Ема, Тони, Ива, Стоян и Лило се възползваха от хладното, но не достатъчно студено време и се събраха в близкия парк.

– Знаете ли какво е казал Сенека? – Лило зададе поредния си от многобройните си въпроси.

– За какво? – в един глас попитаха Ема и Ива.

– За парите, – отговори Лило и малко се сконфузи, защото сам не се досети да даде допълнително пояснение.

Но после се окопити и добави:

– „Парите никога не са направили никого богат“.

– Глупаво е, да се смята, че човек е стабилен и здрав, само защото има много пари, – Тони реагира веднага.

– Освен това парите не носят трайно удовлетворение, – заяви Стоян, – особено за неща, които наистина имат значение.

– Има много неща, които не могат да се купят с никакви пари, – отбеляза Ива.

И групата започнаха да изброяват какво може и не може да се купи с пари:

– С пари могат да се купят лекарства, но не и здраве, – пръв бе Тони.

– Парите могат да купят храна, но не и апетит, – след него се обади Ема.

– С пари може да се купи легло, но не и сън, – важно подчерта Стоян.

– Ей, сънльо ти все за кревата си мислиш, – присмя му се Ива.

Лило въздъхна и каза тържествено:

– Парите могат да купят добър живот, но не и вечен.

А Тони наблегна:

– Само Бог е в състояние да ни снабди с „всичко в изобилие за наслада“.

С това бяха съгласни и петимата.

Малкото лъвче гледаше звездното небе и си мечтаеше:

– Ех, да можех поне веднъж да полетя до Юпитер.

То не бе избрало случайно тази планета. Имаше си причина и то доста основателна.

Още от малко то се гордееше:

– Няма по-пъргаво и силно от мен. Би ми подхождало нещо огромно и величествено.

А Юпитер бе голяма и забележителна планета. Тя пасваше точно на манията му за величие.

В душата си то не бе сиво, а безчестно и ужасно животно.

Макар и малък, бъдещият лъв се страхуваше да изглежда слаб и страхлив.

Минаха години и лъвчето порасна. Стана голям и страшен звяр.

Един ден царят на гората прочете в местния вестник:

– Атмосферата на Юпитер е смазваща за земните жители. Посмее ли някой да стъпи там, нищо не остава от него.

И той се отказа. Детската му мечта моментално се изпари.

Колко често наяве или на сън мечтаем за пари, кариера и слава, искайки винаги да се носим върху вълната на успеха, но не виждаме обратната страна на мечтата си, която е изпълнена с жлъч и води към гибел.

Утро. Стрелките на големия стенен часовник показват пет часа.

Светът не бе тъмен, просто нямаше цвят. Всичко изглеждаше черно и сиво.

Нямаше вятър, но листата леко прошумоляваха в тишината.

Звездите изчезнаха, но слънцето още не бе изгряло. Все още не се знаеше, дали е облачно или ясно.

Е и това скоро щеше да се разбере.

Тодор бе седнал на ръба на леглото и разсъждаваше:

– Защо сме създадени така, че да имаме нужда от сън? Проспиваме по-голямата част от живота си. А колко много неща оставят несвършени.

Той въздъхна и продължи монолога си:

– Ако не се нуждаех от сън, щях да се посветя на две кариери и нямаше да се чувствам уморен.

Внезапно в главата му изплуваха думите: „Безполезно е за вас да ставате рано, да лягате толкоз късно и да ядете хляба на труда. Тъй като и в сън Господ дава на Възлюбения Си“.

– И какво излиза? – Тодор поглади брадата си. – Сънят е дар от любов, който отхвърля тревожния ни труд.

Слънцето вече засмяно надничаше зад пердето.

– Нуждата от сън ни напомня, че ние не сме Бог, – Тодор се протегна. – Склонни сме да мислим, че контролираме нещата и работата ни е незаменима. За това веднъж в денонощието се чувстваме безпомощни и се нуждаем от почивка.

Тодор се прозя:

– Човекът не е суверен. Това е важен урок за нас.

Той нахлузи чехлите и се отправи към банята, като продължи да си говори:

– Бог не се впечатлява от лягането ни късно през нощта, нито от ставането ни рано сутрин. Той иска да му се доверим, да Му предадем тревогите си, да легнем и да заспим спокойно.

Не се притеснявайте, Бог добре се справя със всичко, докато едното полукълбо спи.

Часовникът показваше 1:56, но на Мирослав изобщо не му се спеше.

Малко преди това, той бе натоварен с разговори по Интернет, в които през цялото време си пишеше с приятели от мрежата.

Мирослав си взе одеялото, което се бе оплело в чаршафите на дивана и се зави, но сънят не идваше.

Стана по едно време и потърси в Гугъл какво да направи, за да заспи, но там намери какво да не прави, ако не желае да остане цяла нощ буден.

„Не пийте кафе късно вечер, не спортувайте в края на деня, не стойте дълго пред екрана…..“

– Ауууу, – извика възмутено Мирослав и продължи да чете.

“ …..текстовите съобщения не са добра идея ….“

– О, не, – Мирослав хвърли възглавницата си на пода. – Стига с тези правила, те изобщо не пасват на живота, който желая. Утре съм на работа, трябва да заспя…….

Той напрегнато извиси глас:

– Нищо друго не искам, само да си почина. От сутринта до края на деня имам задължения, а ще се чувствам като след махмурлук.

Ако не избягваме игрите и пристрастеното комуникиране в Интернет, ще загубим съня си, а по-късно и здравето ни ще се влоши.

Истинската ни почивка е в Христос. Тя има повече общо със взаимоотношенията ни с Него, отколкото с някакви правила.

Чуйте Исус ни зове:

– Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.