Три годишно момче, жертва на война в Сирия, шокира света. Това е последната му снимка в болницата, където лекарите са се опитвали да спрат множеството вътрешни кръвоизливи.
Въпреки, че детето било само на 3 години, то чувствало, че умира. Преди да почине, детето през сълзи казало:
– От всички вас ще се оплача на Бога, всичко ще Му разкажа ….
В продължение на няколко дни в болницата лекарите са били свидетели на невероятна трагедия, а от силните думи на детето изпаднали в шок …
Ето това е ужасната дан, която събират ненаситните людоеди, управляващи еднополюсния свят.
Това вече не е ритуал, а икономическо обосновано жертвоприношение, положено на олтара на изгодата и благополучието.
Палачите на деца са загубили ума си от вида на кръвта на своите невинни жертви. Те са опиянени от чуждата мъка и болка.

Стояха в сумрака един до друг. Тя бе преметнала ръка върху рамото му и тихо говореше:

– Сине мой, знаеш ли защо ти разказвам тези приказки и истории?

Бяха се скрили далеч от останалите, от паниката и напрежението, което ги обграждаше.

Детето поклати глава. То не знаеше и не разбираше нищо.

– Когато си мислех, че никога няма да се възстановиш, исках да съм сигурна, че ще можеш да летиш.

Гласът и беше тих и успокояващ. Това беше една необикновена вечер и те водеха необичаен разговор.

– Разказвах ти тези приказки, за да ти дам криле да летиш, така че никога да не попаднеш в плен, било то на титли или име, на недъзите в тялото ти или страданието в света.

Тя вдигна поглед и бавно продължи:

– Най-голямото ми желание е да си жив. Ако, за да живееш е нужно да страдам, с радост ще дам и живота си, за да се оправиш и да оздравееш….

Тя не намери сили да продължи, скри лицето в дланите си и избухна в ридания.

Мълния раздра мрака. В небесата проехтя тътен и нощта зарида с безутешни сълзи на великан…..

Никое друго раждане на бог или детство на мъдрец не ни напомня Рождество.

Истината е, че въздействието на тази история върху човешката природа има много специфичен и индивидуален характер. Това не е легенда или животоописание на велик човек. Тази история ни изненадва от вътре и ни трогва до сълзи.

Сякаш в самия център на скромния си дом откриваме скришна стая, за чието съществуване не сме и подозирали, но виждаме как от вътре струи светлина.

Сякаш в дъното на собственото си сърце откриваме нещо, което ни води към добро. То не е изградено от здравия материал на света, а от вещество, чиято сила с лекота ни докосва и отлетява. Това е онази мимолетна нежност в нас, която се е превърнала във вечност. Миг на слабост, даряващ ни по някакъв странен начин със сила и покой. Това е накъсан говор и не стигащи думи, които се уплътняват и стават ненакърнени.

Влъхвите потъват в далечни страни. В планините спират да отекват стъпките на овчарите. Само нощта и пещерата са загърнали в гънките си нещо по-човешко от самото човечество.

Имаш ли хора край себе си, към които се обръщаш по време на изпитание или скръб?
Те като че ли знаят точната дума, която е нужна за момента и могат да ти дадат съвет, който очакваш да получиш.
Ти изобщо не осъзнаваш, колко много им струва това умение, безбройни превързани зеещи рани и изсушаване на непрестанен поток от сълзи, съпроводени с незатихваща болка и мъка.
Ако се разровите в миналото им, ще се убедите, че те са страдали много повече от другите. Имали са възможност да наблюдават как бавно се разсуква сребърната нишка, на която е окачена свещта на живота им.
Те са виждали прекрасната чаша на радостта разбита в краката си и цялото й съдържание безвъзвратно загубено.
Стояли са при отливите и съхнещите цветя, служейки им с радост, за да станат милосърдни люде, лекари и свещеници за хората.
Както балите, идващи от далеч, съдържащи подправки, изглеждат невзрачни, но изпълват въздуха с неподправен аромат, така и страданието, което трудно се понася, скрива в себе си дисциплина, възпитание и възможности, които ни усъвършенстват, за да помагаме на другите.
Не скърби, не стискай зъби и не чакай мрачно края на страданието, но вземи всичко от преживяното, с което можеш да послужиш на това поколение, в съответствие с Божията волята.

Лошо е да си болен.
Баба Нина настина и легна болна от ангина. В дома си живееше сама. Не можеше да става от леглото и плачеше безпомощно.
Тя имаше куче, късокосместо, от неизвестна порода. То стоеше неотклонно до кревата й и я гледаше с безпокойство.
Изведнъж животното, като че ли нещо се сети и излезе от стаята.
След малко се върна. В устата си държеше мазен, миризлив кокал. Вероятно, той е бил скрит за „черни дни“.
Кучето постави кокала на възглавницата и започна да го побутва с носа си към болната жена. Сякаш й казваше:
– Хапни си!
Баба Нина обърса сълзите си. Усмивка заля лицето й. Погали кучето и вече развеселена добави:
– Благодаря! Много си грижовен.