Имаше обикновено детство със съответните забрани, радости и забавления. Не му липсваха спречквания с другарчетата и спорове с други. Лошото е, че понякога несправедливо го обвинявах, а той се огорчаваше от това и страдаше много.
Веднъж срещна един старец, който му разказа за страната на истината и светлината. Страна, в която хората се обичат, си помагат, не боледуват, а от радостта и щастието с шепи можеш да нагребеш колкото си искаш. Единственото условие да бъдеш част от тази страна е да дадеш сърцето, мислите и волята си на нейния владетел. Не си мислете, че той е злоупотребявал с тях, напротив неговите мисли са били винаги за добро на хората.
Когато реши да стане част от тази интересна страна, той почувства голяма промяна в себе си. Заяжданията, заплахите, униженията, оскърбленията и всякакъв вид натиск върху него, не оказваха вее същото въздействие, както преди.
Хората, които постъпваха несправедливо към него, предизвикваха в малкото му сърце съжаление и разбиране. Той искаше да ги прегърне и да им каже, че не им се сърди за стореното, защото владетелят на онази странна страна беше влял любов в сърцето му.
Веднъж застана на един разклон. Двата пътя не загатваха по никакъв начин, какво очаква човека, ако тръгне по един от тях.
Докато се чудеше на къде да тръгне, видя много напред силуета на стареца, който беше му разказвал за чудната страна. Той взе решение да го последва, но някаква примамлива музика отвлече погледа му към другия път. Там започнаха да се появяват красиви цветя и прекрасни животни. Наоколо се носеше нежен аромат и сладка омая. Мислите му отново го върнах към другия път и старец, но някакво тихо гласче му нашепна:
– Какво толкова, ще се порадваш на всичко това, а после пак ще тръгнеш по онзи път, ето къде е, няма да избяга.
И той пое към шумната компания от животни и цветя, съпроводени от възторжена музика и натрапващ се силен аромат. Стъпвайки на този път, той забрави за другия. Увлечен от ставащото наоколо, той се отдалечаваше все повече от разклона.
Новият му живот го сграби в хватката си и не му даваше възможност да си отдъхне. Започна работа, ожени се, родиха му се и деца. Живееше, но имаше чувство, че някъде, някога е загубил нещо много ценно.
Колкото и да се опитваше да си спомни, стигаше до една тъмна преграда, след която следваше мрак и тъмнина. Искаше да тръгне напред, но нещо го дърпаше обратно.
Болката, мъката, страхът и липсата на посока и цел присъстваха ежедневно в живота му.
Проблясъци, като някакъв сън за чудна страна изпълнена със светлина и истина, и някакъв старец, просветваха в съзнанието му, като светкавица раздираща небето за миг.
Веднъж вървеше по една малка улица от големия град. Чу песен. Звучеше му доста познато. Сърцето му лудо заби. Той ускори крачка и се насочи по посока на песента. Колкото повече приближаваше толкова повече спомени се връщаха в главата му.
Той видя малко момче заслушало се в разказа на един побелял старец. Сълзи потекоха по бузите му. В момчето позна себе си. Той знаеше вече какво разказва добрия старец на детето. Топлина заля тялото му и той разбра какво беше загубил през всичките тези години.
Реши да поеме по изоставения преди път. Душата му ликуваше. Любов изпълни сърцето му. Той знаеше, че вече нищо няма да може да го отлъчи от необикновената страна и нейния владетел.

Мъж и жена вече двадесет години живеят заедно. Жената влиза в стаята при мъжа си и го пита:
– Ти нищо ли не си забелязал?
Мъжът объркано я поглежда и опитва да отгатне:
– Имаш нова прическа?
– Не, – недоволно отвръща жената.
Мъжът отново пробва:
– Роклята ти е нова?
– Не, – жената едва сдържа гнева си.
Вече уплашен мъжът тихо казва:
– Отслабнала си?
– Не! – това беше вик на отчаяние и болка.
Жената едва сдържаше сълзите си …. Гласът и стана хриплив и примирен:
– В понеделник имахме годишнина от сватбата и ти забрави да ме поздравиш. – Тя извади кърпичката си, но смело продължи. – Аз се обидих и цяла седмица не ти проговорих…..
Риданията заглушиха последните ѝ думи.

Около половин час е обстрелван района близо до катедралата Александър Невски г. Славянска.
Боевете започнали по време на литургията. От снарядите пострадали близко намиращите се до храма микрорайон и централния пазар. Обстрелът бил и от двете страни и катедралата се оказала в епицентъра на престрелката.
В храма имало около 1000 човека. По време на молитвата „Отче наш“ прозвучал първия изстрел. Хората застанали на колене и със сълзи на очите започнали да се молят. От взривната вълна от куполната част на сградата паднали и се разбили на парчета няколко витражни стъкла. Въпреки обстрела службата в храма не била прекратена.
По време на бойните действия, никой не е пострадал в катедралата, но имало много пострадали и жертви в района Артем. Хората направо погребвали мъртвите, тъй като моргите не работели.
След богослужението свещениците побързали да окажат помощ на мирното население и продължили своето служение на гробищата.

Веднъж едно момче получило от някъде 1 лев на монета. То отишло при баща си и му казало:
– Татко, пази ми го.
Но след минута се върнло и казало:
– Нека по-добре да бъде у мен.
Взело монетата, сложило я в джоба си и отишло да си играе на двора.
След 20 минути детето влязло цялото обляно в сълзи:
– Татко, аз загубих монетката. Помогни ми да си я намеря!
Колко често постъпваме като това дете. Доверяваме проблемите си на Бога, но отново взимаме нещата във свои ръце. Когато не успеем сме склони да се молим:“Господи, помогни ми!“
Изборът е наш. Можем ли напълно да се доверим на Бога?
„Блажен оня човек, който възлага упованието си на Господа..“

Една млада и доста красива девойка отишла при един мъдрец и със сълзи на очи го попитала:
– Какво да правя? Винаги се старая, със всичките си сили добре да се отнасям към хората. Никого не обиждам. Помагам на всеки с каквото мога. И въпреки, че съм приветлива и мила, вместо благодарности и уважение получавам обидни думи и горчиви насмешки. Дори открито враждуват с мен. В нищо не съм виновна. Това е несправедливо и обидно до сълзи. Посъветвайте ме какво да правя.
– Мъдрецът погледнал красавицата и с усмивка казал:
– Свали всичките дрехи от себе си и така мини през града.
– Да не сте полудели! – възмутила се девойката. – В такъв вид всеки може да ме обезчести и кой знае какво може друго да направи с мен.
Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата огледало.
– Ето виждаш ли, – казал той, – ти се боиш да се появиш гола пред хората. Тогава защо ходиш навсякъде с разголена душа? Тя в теб е като отворен врата. Всеки, който не го мързи, ще влезе през нея. И ако види в твоите добродетели, като в огледало, отражението на безобразията на своите пороци, той ще се постарае да те наклевети, унизи и обиди. Никой няма смелост, да признае, че някой е по-добър от него. Нежелаейки да се променя, порочния човек враждува с праведника.
– Тогава какво да правя? – попитала девойката.
– Ела с мен. Ще ти покажа моята градина, – предложил старецът.
Когато отишли в градината, мъдрецът казал:
– Много години аз поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но никога не забелязвах как се отварят пъпките на цветята въпреки, че после се наслаждавам на красотата и аромата на всяко от тях. Сега  ти си подобна на тези цветове. Не бързай да разкриваш сърцето си пред хората. Погледни и виж, кой може да ти бъде приятел и да ти прави добро. Кой полива цвета с вода ии кой къса листата му, а след това ги тъпче с краката.
Т.е. не хвърляй напразно думите си на хора, които не могат да ги разберат и не желаят да оценят техния смисъл. Да хвъляш бисери на свинете е равносилно да говориш на хората недостъпни или неинтересни неща за тях. Не можеш да приобщиш към духовните цености, нечия душа, чийто ум не е готов да приеме истината и съзнателно я пренебрегва.