Науката се занимава с формули и епруветки, но има и духовен свят, за които науката нищо не знае.
Много автори не вярват в живота след смъртта и техните книги са пълни с трагедия и песимизъм. За съжаление, същото може да се каже и за живота им.
Колко далеко е това, което ни предлага Исус Христос: „Аз съм възкресението и живота; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее; и никой, който е жив и вярва в Мене, няма да умре до века“.
Нашата надежда за безсмъртие се основава не на нашите желания, стремежи, аргумент или инстинкт за самосъхранение, а само на Христос.
Ние знаем, че Христос е жив и имаме надежда в този живот и в живота след смъртта.

По време на пътуването си до Панама туристите обезателно си купуват традиционната панамска шапка, без да се замислят, че купуват фалшификат. Истинските шапки от този вид се правят в Еквадор.

Шапките станали популярни в средата на 1800 г. Тогава туристи практически не ходели в Еквадор, а в Панама винаги имало такива.

За това еквадорци, които правели шапки montecristis, така ги наричали първоначално, ги доставили на панамския пазар.

За съжаление, продавачите не поставили на шапките надпис „Произведено в Еквадор“, така хората започнали да ги наричат „панамки“ по името на страната, от където са ги купили.

Вера пъхна ключа, когато вратата на отсрещния апартамент се открехна.
– Вера?
Сърцето на Вера се сви. Като че ли тази вечер всичко вървеше наопаки. Госпожа Димитрова, съседката ѝ, често проявяше неутолим интерес към живота ѝ.
– Пристигнаха дрехите ти от химическото чистене, – каза жената. – Ей сега ще ти ги донеса.
– Благодаря, – каза Вера и отвари вратата.
На изтривалката имаше  купчина рекламни материали. Вера ги подритна и те се разпиляха в коридора.
– Ще ги занеса за рециклиране веднага, щом ми остане някакво време, – промърмори на себе си Вера.
Съседката бе застанала до Вера, стискайки в ръка опакованите в найлон блузи.
– Вие, младите, сте толкова заети! – зацъка възрастната жена.
– Много ви благодаря, – посегна към дрехите Вера.
Съседката нахално се напъха вътре в апартамента.
– Извинявайте, доста е разхвърляно, – каза Вера. – Все се каня да въведа някакъв ред …
Вера побутна жената към кухнята, за да не види натрупаните опаковки от храна, които ѝ доставяха по телефона.
В кухнята бе оставена купчина стари опаковки и пакети, а на тях бе бодната бележка от новата ѝ чистачката.
„Скъпа Вера, всичката ти храна е с изтекъл срок на годност. Да я изхвърля ли? Имаш ли препарати за почистване? Потърсих, но не успях да намеря такива. Не изхвърлих кутиите от китайска храна, ако трябва да го направя кажи ми. Елена.“
Съседката също прочете бележката. Миналия месец ѝ изнесе лекция, че трябва само да сложи малко зеленчуци в тенджерата и да ги кипне, става за не повече от десетина минути.
Може и да беше права. Вера никога не бе готвила.
– Много благодаря. – Вера бързо изтласка възрастната жена към вратата. – Много сте мила.
– Пак заповядай, – тя погледна с дребните си очички Вера. – Не ми се иска да се меся, миличка, но защо сама не си переш памучните блузи. Така ще спестиш много пари.
Вера я погледна недоумяващо:  „Нали ако ги пера, ще се наложи да ги суша. А после трябва и да ги гладя“ – едва не изкрещя в лицето ѝ.
– Освен това на едната ѝ липсва копче, – добави жената.
– Добре, – съгласи се Вера. – Вижте … това не е проблем.
– Можеш и сама да си зашиеш копчето, миличка! – заяви шокирана госпожа Димитрова.  – Няма да ти отнеме повече от две минути. Сигурно имаш резервно копче, игли и конци.
– Нямам игли и конци, – обясни Вера възможно най-любезно. – Не мога да шия.
– Поне едно копче можеш да зашиеш! – възкликна жената.
– Не, не мога, – отвърна Вера, стресната от изражението й. – Това не е проблем. Ще си купя нова.
Госпожа Димитрова бе ужасена.
– Наистина ли не можеш да зашиеш едно копче? Майка ти никога ли не те е учила?
– Ами …. не. Не ме е научила.
– По мое време, – заклати глава госпожа Димитрова, – всички образовани момичета ги учеха как да шият копчета, да замрежват чорапи, ….
Всички тези неща абсолютно нищо не говореха на Вера.
– По мое време …. вече не ни учеха на такива неща, – отвърна любезно Вера. – Учеха ни как да се подготвяме за изпитите, да си изберем добра кариера, да имаме мнение и как да използваме мозъците си.
Госпожа Димитрова я изгледа продължително.
– Жалко, – заяви накрая тя.
Вера се опитваше да запази спокойствие, но напрежението, натрупало се през целия ден, заплашваше да избухне. Тя бе работила часове наред. Чувстваше се уморена до смърт, беше гладна, а тази бабка ѝ разправя как се шиело копче.
– Не е никак жалко, – отвърна напрегнато Вера.
– Това си е твоя работа, миличка, – съгласи се миролюбиво госпожа Димитрова и се отправи към апартамента си.
Това подпали Вера.
– И защо да е жалко? – попита тя и излезе след съседката. – Защо? Може и да не съм в състояние да зашия копче, но мога да направя фантастичен отчет и да спестя на фирмата трийсет милиона долара. Това мога да направя.
Госпожа Димитрова я наблюдаваше от вратата. В погледа й се чете още повече съжаление от преди.
– Жалко, – повтори тя, сякаш не бе чула и дума от казаното. – Лека нощ, миличка, – тя затвори вратата, а Вера въздъхна отчаяно.
– Вие чували ли сте някога за феминизъм? – кресна пред вратата ѝ Вера.
Отговор нямаше.

Бащата мина покрай стаята на сина си и забеляза, че всичко е безупречно почистено, леглото оправено. Изглеждаше сякаш синът му си е събрал нещата и си е тръгнал.
Подозренията на бащата се усилиха още повече, когато забеляза писмо на празната маса. На него беше написано: „За татко“.
С треперещи ръце мъжът отвори плика. От там изпадна лист хартия. На него пишеше:
Скъпи, татко,
Пиша ти с огронмо съжаление и тъга. Трябваше да избягам с новата си приятелка, защото знаех, че ти и мама ще вдигнете скандал. Сандра е най-голямата ми любов, тя е много добра. Знам, че няма да одобрите връзката ми с нея, заради пиърсинга, татуировките, байкерските дрехи и факта, че тя е много по-възрастна от мен. Освен това тя е бременна.
Сандра смята, че ние ще бъдем щастливи заедно. Тя има ремарке в гората и куп дърва, които ще ни стигнат за цяла зима. Мечтаем да имаме много деца.
Сандра ми отвори очите за това, че марихуаната не е толкова вредна. Ние планираме да я отглеждаме сами и да я продаваме на другите членове на комуната, за да имаме пари за кокаин и екстази. А през това време ще се молим да бъде намерено лекарство за СПИН, за да бъде излекувана Сандра. Тя заслужава това!
Не се притеснявай, татко, аз съм на 15 и сам мога да се погрижа за себе си. Някой ден ще дойдем, за да се запознаете с многочислените си внуци.
С много любов, твой син Дени.
P. S. Татко, всичко това съм измислил. Аз съм у Митко. Просто исках да ти напомня, че има и по-страшни неща, от лошите оценки в бележника. Позвъни ми, когато мога да се върна!

Малко жени могат равнодушно да преминат покрай малко котенце. Как можеш да не вземеш такова мило създания?
Котката е умно и полезно животно. Тя помага да се облекчи стреса и озарява самотата.
Понякога, особено в ранните етапи на привикване на животното да ходи до тоалетна на определено място, често се случват инциденти, след което на килима се появява жълто петно с остър неприятен мирис.
За съжаление нашите ласкави мъркащи създания могат да поднесат на собствениците си неприятни изненади. Но не се притеснявайтем всичко може лесно да се поправи.
Каквото и да правите, не се опитвайте да почистите котешката урина с почистващи препарати на амонячна основа, защото в урината на котката се съдържа амоняк.
Така на това място се създава още по-голяма концентрация на амоняк, а това може да обърка животното и то да използва това място отново за тоалетна.
За да се отървете от миризмата на котешка урина, смесете равни части вода и оцет. Полученият разтвор излейте на мястото и разтъркайте добре замърсеното с твърда четка. След това попийте влагата с хартиени кърпи, за да изсъхне килима.
Ако след обработката с оцета, остане миризма, посипете мястото с сода за хляб и добре почистете с четка.