Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.

Николета не можеше да се справи с децата си, къщата и хаоса, който цареше в нея. Мивката бе постоянно препълнена с неизмити съдове, а наоколо бяха пръснати дрехи, чорапи и обувки, които не знаеха къде им е мястото.

Обикновено Николета се оправдаваше:

– Днес се скапах от работа. Имахме спешна поръчка и трябваше бързо да я предадем. Като се върна в къщи, ми се иска, само да легна и да спя. Но децата, домакинството …..

И тя безпомощно вдигаше ръце.

Но се случи нещо много интересно ….

Николета се прибра от работа, след поредната спешна поръчка.

Отвори вратата на дома си, а насреща ѝ се усмихна Детелина. Тя държеше в ръцете си чаша кафе и кутийка със сладолед.

– Не знам кое от двете предпочиташ, – каза Детелина и поднесе кутийката и чашата, така че Николета сама да си избере.

Нова изненада срещна стопанката на дома, щом влезе в кухнята.

– Харесва ли ти? – усмихна се дяволито Детелина. – Дойдох малко да пооправя …. надявам се нямаш нищо против.

– Не, не … благодаря ти, аз … просто …. съм изумена ….- смотолеви объркано Николета.

„Боже, но защо? – помисли си Николета. – Та Детелина има три деца и двама възрастни родители, за които се грижи. Как успява, умът ми не го побира, а дошла и на мен да помогне…“

Интересно е каква промяна може да настъпи, когато просто се появим, за да помогнем. Това би бил добър пример за децата ни.
Колко е хубаво някой да пристъпи напред и да ти каже с много любов:

– Дойдох, за да те привдигна.

Всеки се нуждае от подкрепа и насърчение.

Той беше чисто нов. Дойде майсторът и го постави, като го похвали на домакинята:

– С този кран ще изкарате най-малко пет години. Много надежден е и трудно се разваля.

– Ще видим, времето ще покаже, – усмихна се учтиво домакинята.

Останали сами вещите започнаха да оглеждат новата придобивка в кухнята с интерес:

– Брей, чу ли какво каза майсторът за него?

– Сигурно е добре изпипан, щом толкова го хвали.

– Дрън, дрън, обикновен кран.

– Ще го видим и него, що за стока е!

Кранът чу отделните реплики, начумери се, че не го приемат с доверие, но после си каза:

– Какво толкова, всяко нововъведение първоначално така се посреща, а после ….

Мина се време и домакинята все хвалеше новия кран, тя беше много доволна от него:

– Майсторът се оказа прав. Този кран се оказа доста добър. Предните се чупеха през седмица, а този колко време измина и още държи……

Кранът придоби самочувствие и започна да се хвали:

– Ако не бях аз, в този дом щяха да умрат от жажда!

– Няма спор! – казваха си съдовете в кухнята. – Всеки вижда, че от него тече водата, която е необходима за всички.

Един ден някъде по тръбопровода се случи авария. Дойдоха майстори и спряха водата.

Колкото и да въртяха крана, вода от него не потече.

– Ох, – въздъхна тежко домакинята, – пак има някъде повреда.

И тогава всички разбраха, че не в крана е работата.

Но най-важното бе, че и той сам го разбра, защото самият кран едва не умря от жажда през този ден.

Последните лъчи на слънцето обагриха облаците. Марта стоеше пред отворения прозорец и негодуваше на глас:

– Това не може, онова не бива. Така не можеш да постъпваш…. до гуша ми дойде. Каква я тази свобода, щом трябва да се съобразява с другите? Нима това е свобода?…

Подухна лек ветрец. Листата леко се разшумяха, а птиците започнаха вечерните си концерти.

Главата на Марта клюмна на гърдите ѝ и тя неусетно притвори очи.

Изведнъж пред нея се появи огромна торта.

– Мога ли да си похапна от нея? – попита Марта ококорила широко очи.

– Може, – обади се тих глас.

Тя бързо взе вилицата и ръката ѝ се протегна към това невероятно лакомство, но изведнъж спря.

– Но нали е вечер? – плахо попита Марта.

– Яж, – подкани я тихия глас.

Тя не дочака втора покана, а бързо се нахвърли към тортата.

– А мога ли да не мия съдовете? – отново попита Марта невидимия си благодетел. – Всяка вечер не лягам, докато не измия всичко в кухнята.

– Не мий, – отново се обади тайнствения глас.

– А мога ли така просто да си полежа на дивана?

– Може.

– Да, но трябва да проверя дали децата са си научили уроците и са си написали домашните.

– Какво от това? – попита гласът. – Лежи.

– А утре мога ли да не отида на работа? – с плаха надежда попита Марта.

– Не отивай!

– А какво ще кажат там за мен?

– Защо това толкова много те вълнува?

– А мога ли в събота и неделя да не ходя при родителите си?

– Може.

– Да, но те са вече възрастни, – заговори съвестта на Марта, – имат нужда от подкрепа и внимание. Освен това трябва да взема някои продукти оттам.

– Е, измисли нещо, – добави гласът.

– А мога ли в събота да отида на танци, а след това в магазина, поне да погледам?

– Може.

– А мога ли да кажа на Станислава, че е кучка?

– Може, но какво ще спечелиш от това….

– А може ли…….?

Марта беше щастлива, тя можеше да направи толкова много неща, които по-рано ѝ бяха „забранени“.

На улицата някой форсира двигателя на колата си. Вятърът се усили и рамките на отворения прозореца се треснаха.

Марта бавно отвори очи. Дълбока въздишка на разочарование се отрони от гърдите ѝ. Тя стана бавно, затвори прозорецът и се затътри към кухнята.

Дотегнал му бе живота на Мартин и се обърна към Бога:

– Какъв е този живот? – силно се възмути той. – Отивам на работа, работя като вол. А съпругата ми само вечеря, сутрин закуска, а през останалото време безделничи, даже я мързи и да се облече. Къде е справедливостта, Господи? Ще разрешиш ли проблемите ми?

– Няма страшно, – успокои го Господ, – за мен няма нищо невъзможно. Просто ще разменя местата с жена ти, а после вие сами се оправяйте.

– Идеално, съгласен съм! Най-после ще си почина!

– Така да бъде, – тежко въздъхна Бог.

И така за Мартин започна нов живот.

Чистене, пране, закърпване на скъсания ръкав на сина му, който се бе катерил по дърветата. Миеше децата. Даваше им супа….

А вечерта малкият се развика:

– Трябва да идеш утре в училище, класната те вика …

Помагаше на децата да си научат уроците. А късно вечер, когато всички вече спяха, Мартин отиваше в кухнята да измие съдовете, които бяха препълнили мивката.

На пазара, по магазините ….. нямаше край. Мартин се мяташе като катерица нагоре, надолу ….

Той не можа да издържи дълго тази въртележка. Бе изминала едва една седмица, а той се чувстваше преуморен.

И тогава той отново извика към Бога:

– Боже, помогни ми! До сега не съм осъзнавал, че животът на един мъж е рай в сравнение с този на жената. Моля Те, върни всичко, както беше.

Господ се усмихна и му помаха с ръка ….