– Ако получиш само пет минути с Бога насаме, какво би си поискал?

Той се огледа и се заслуша в нещо, сякаш се консултураше с някого.

– Най-напред бих помолил следното: „Ако някой се нуждае от помощ в моето семейство, дай му изходен път. Насочвай ги от време на време.

– Добре, до тук една минута.

– Следващите три минути бих помолил Бог да ги даде на някой, който страда и се нуждае от любов и съвет.

– Отказваш се от цели три минути?

– А ако някой наистина има нужда от тях?

– Добре, остава ти още една минута.

– През тази последна минута ще кажа: „Господи, много добри неща съм направил. Следвал съм учението Ти и така съм го предавал на другите. Обичал съм семейството си. Смятали са ме за добър човек. Та сега, каква ми е наградата за всичко това?

– И какво смяташ, че ще ти отговори Бог?

– „Награда? Каква награда? Всичко, което изброи, се изискваше да го правиш!“

Живял някога един градинар. Той отглеждал цветя за кралския двор. Неговите цветя били изключително красиви. Всяко цвете било произведение на изкуството. Градинарят много се гордеел с това.

Но веднъж на експерименталната му полянка попаднало семенце от глухарче. Глухарчето правело всичко възможно, за да порази градинаря с ярко жълтия си цвят и извънредната си пухкавост. То даже се научило да пуска бели фойерверки в края на пътуването си.

Но градинарят само се дразнел от това.

– Такова просто цвете няма място в кралския двор. В него няма величието на розата, крехкостта на калиите, тайнствената загадъчност на божура. Простолюдие с една дума, – мърморел градинарят, който за пореден път изскубвал поникнали глухарчета.

Но след известно време глухарчето с изключително упорство отново демонстрирало на градинаря своята слънчева главица.

Веднъж в селището дошъл мъдрец. Местните веднага го заобиколили. Всеки искал да получи отговор на отдавна мъчещите го въпроси.

Градинарят също решил да се обърне за съвет към мъдреца.

– Казват, че знаеш всички тайни и можеш да отговориш на всички въпроси, – казал градинаря

Мъдрецът се засмял и поклатил глава:

– А не, аз съм обикновен човек. Такъв, какъвто си и ти. Просто се старая да видя това, което лежи на повърхността, а всички са привикнали да копаят надълбоко.

– Аха…, – градинарят нищо не разбрал от казаното, но решил да не го пита повече за това. – Тогава ми кажи как да се избавя от глухарчето. Работата е там, че аз отглеждам цветя за кралския двор, а глухарчето само пониква в моите лехи. Аз не се занимавам с такива прости цветя, в него няма никакво благородство, вярвам, че ме разбирате какво искам да кажа?

Мъдрецът се замислил, а след това вдигнал очи към градинаря.

– Казваш, че не е благородно цвете? А защо тогава слънцето му е подарил своя цвят? И слънчеви лъчи му даряват целувката си. Това не е просто едно цвете, а усмивката на слънцето на земята.

Градинарят удивен слушал мъдрецът.

– Искаш ли съвет? Получи го. – Мъдрецът станал и изтупал дрехите си. – Опитай се да обикнеш това цвете. Тогава няма да те подмине милостта на слънцето. В крайна сметка, такова упорство като на глухарчето, няма нито едно цвете. А твоята любов ще го направи благородно и …. достойно за кралския двор.

През 1915 г. при директора на един от крайградските театри в Москва се явило младо момиче с необичаен външен вид. То му дало писмо от близък негов приятел, московски предприемач. В него пишело:

„Скъпи Ваня, изпращам ти тази дама, за да се отърва от нея. Моля те, деликатно и намекни, че тя няма какво да прави на сцената. За нея няма никакви перспективи. На мен ми е неудобно да й кажа това по редица причини, така че като човек разбиращ от театър и изкуство, обясни й. Така ще бъде по-добре и за нея, и за театъра.. Това е съвършена бездарност. Всичките роли ги играе по един и същи начин. Нейната фамилия е Реневска….“

За щастие директорът на театъра не послушал съвета на приятеля си. Така започнала кариерата си една невероятна актриса.

Живял някога един еврейски учител Нафтали. При него често идвали за съвет.

Веднъж на вратата му почукал един човек на средна възраст, респектиращ на вид.

– Учителю, – казал той, – вие знаете Тора като никой друг. Вземете ме за свой ученик, искам да изуча Светото писмо.

– Махай се! – сърдито му извикал Нафтали. – Не уча на Писанието такива като теб. – и затръшнал вратата пред него.

Жена му останала изненадана:

– Защо му отказа? Ти обучаваш толкова много, а той изглеждаше порядъчен човек.

– Той не се нуждае от Тора, – отговорил Нафтали. – Ако го науча на Свещеното Писание, той ще се скрие зад него, като мишка в дупка и ще използва знанията си, за да изяви своето превъзходство над другите Той не е готов.

След известно време на вратата му отново се почукало. Това бил млад човек с благородна външност.

– Извинете за безпокойството, тук ли живее учителят Нафтали? – казал той. – Търся знание, светът е така несправедлив и аз искам да го променя. Вземете ме за свой ученик.

– Сбъркали сте вратата, – отговорил равинът. – Тук такъв не живее. Съжалявам.

Жена му го попитала:

– Какво не ти хареса в този? Той иска да направи най-доброто.

– Тези, които се опитват да изменят света, не го познават добре и само ще му навредят, – отговорил равина. – Не разбират какво правят. Разрушават, но не могат да създават. Той не е готов.

След няколко дни отново някой почукал н вратата. Това не бил млад човек и нямал интелигентен вид. Когато видял равина, той се примолил:

– Рави, бихте ли ми помогнали в моята беда? Вижте, аз съм глупав и нищо не разбирам. Има ли лекарство за такава болест?

Зарадвал се равинът, прегърнал новодошлия и го въвел в дома си:

– Влез, – казал му той. – Ти си готов, тебе ще те уча.

На 17 април тази година във валийското село Понтфадог в графство Риксем ураганен вятър е повалил дъб на 1200 години. Жителите на селището са много огорчени от това.

Според даните, понтфадогският дъб, чиято обиколка на ствола е била 12,9 метра, е бил посаден през 802 г. Местните са го смятали за голяма забележителност.

Представител на местния съвет Кен Скейтс отбелязал, че в резултат на ветровитото време в Понтфадог и околностите му, са пострадали множество дървета.