Шаминдер Сингх използвал повече от 12 хиляди клечки за зъби, за да построи чудесен модел на централния корт в Уимбълден.

31 годишният фен на тениса започнал да оформя проекта си 10 години по-рано.

Той прекарвал по 40 часа в седмицата, като внимателно изрязвал и залепвал полученият строителен материал.

За да получи идеалното съчетание на цветовете, мъжът купил клечки за зъби от различни фирми в няколко десетки супермаркети.

Сега майсторът има с какво да се гордее, неговият корт напълно съответства на оригинала. Там има подвижен покрив, балкони, няколко етажа разположени над партера, стълби и разбира се, кралска ложа.

Учени от университета Карлос III, Мадрид, Испания, са създали хуманоиден робот, който може да глади дрехи.

Роботът ТЕО е снабден с камери, вградени в главата му и имащи висока разделителна способност, които му помагат да види гънките върху плата и да определи с каква сила и интензивност трябва да глади.

Освен това, този робот може да ходи, да се изкачва по стълбите и да отваря врати. Разработчиците се надяват, че след известно време всеки желаещ ще може да се снабди с такъв полезен помощник.

В Нижни Новгород се намира най-дългия път от стъпала в страната.

Чкаловските, които понякога се наричат Волжски стълби, започват от площадката за наблюдение, която се намира близо до паметника на Чкалов.

Този път от стъпала е построен под формата на осмици, където стъпалата са 560 на брой.

Строежът на тези стъпала е започнал през 1943 г. от пленените под Сталинград немски военнопленници.

Строителството им е продължило седем години и е приключило през 1949 г.

Децата в квартал имаха едно единствено любимо предаване. В него разказваха за спешни случаи, спасяване и катастрофи. Малчуганите след поредното предаване, коментираха, спореха, а човекът, които бе помагал да се спасят други, за тях беше герой.

Веднъж Екатерина, буйно четиригодишно момиче, предложи:

– Хайде да повторим положението, когато пожарникарите.опънаха специално платнище, а от прозореца на горящият апартамент скочи един мъж.

– Хайде, – в един глас се съгласиха всички останали от „бандата“.

Четирима опънаха едно избеляло покривало за палатка, а на перваза застана Екатерина, бъдещата героиня в квартала.

Край децата мина бабичка. Тя видя какво се канят да направят и помоли:

– Мога ли да гледам скока отгоре?

– Ау, – извика един от малчуганите, – сред зрителите ще има един възрастен човек! Това е супер.

Изглежда за децата това бе много важно. Все пак това бе подкрепа от възрастен човек в начинанието им.

Бабичката започна  да се изкачва по стълбите и когато стигна до петия етаж, Екатерина ѝ отвори вратата.

– Това покривало, което държат твоите приятели, не е приспособено за такъв скок. Когато се използват такива платнища, те се изработват по специален начин, така че да поемат тежестта на падащия при скока . Дете, ако ти скочиш долу, ще се удариш много лошо, – обясни спокойно бабата.

Екатерина я гледаше с ококорени очи.

„Странно, тази жена не ми се скара, не ме уплаши, а спокойно ми обясни, с какво ще свърши моя скок“, – помисли си Екатерина.

– Убедихте ме, – каза момичето, – моя полет, не е съвсем добра идея.

Така една непозната възрастна жена унищожи кариерата на „супер звездата“ Екатерина в квартала, но спаси живота ѝ.

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.