През 1758 г. в окръг Гамберланд индианците отвлекли 10 годишната Mary Campbell – дъщеря на френски колонисти.
По-нататъшния живот на момичето протекло в индианското племе ленапе.

През 1764 г. завършила войната в Понтиак, по време на което кореното население било притиснато от белите заселници към бреговете на океана. Настъпилите студове накарали индианците и колонистите да сключат мир.

Mary Campbell била върната на европейците. Така в лагера на белите се появил пламенен борец за правата на индианците.

На една от прелетните птици и дошло до гуша всяка година да прелита насам натам и тя решила да остане на едно място. Какво толкова и хората имат отпуск.

Решила и останала.

Летяла сама и се радвала:

– Няма го изморителния полет, от който те болят крилете. Сега нямам съперници при хващане на мушици, …

Минало време и птичката се почувствала самотна. Дошъл гладът и студът.

Нямала другар, с когото да свие гнездо и да има потомство. Но дори и да бе имала с какво би нахранила птиченцата си, нали намереното едва ѝ стигало. То било толкова, колкото да не умре от глад.

Птичката дочакала времето, когато отново се появила храна. Тогава се върнало и ятото. Върнала се и приятелката ѝ, но не сама, а с потомство. Тя бе прелетяла над морето, била изморена, но била щастлива.

Разбрала тогава птицата, че е изгубила цяла година и не е направила това, което се очаквало от нея. И ѝ станало още по-болно, отколкото по време на дългия и труден полет, но нищо не можело да се направи…

Освен с нетърпение да очаква новото отлитане на ятото.

Едно от най-издържливите растения в света. Устойчиво на болести и паразити. Лесно понася студа и добре се чувства на бедните почви. Обикновенно расте в Китай.

Ако човекът до преиемането на гинко билоба е имал проблем с концентрацията, настроението, работоспособността, ефектът ще бъде забележим.

Гинко билоба се използава за предотвратване на деменция и други мозъчни заболявания.

Положителното въздейства върху дългосрочната памет и концентрацията, е доказано.

Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

В селото откриха паметник на Васил Левски. Имаше тържество, музика и много цветя.

Невена бе млада жена отскоро преселил се на това място. Веднъж тя забеляза възрастна жена, която чистеше около паметника.

Любопитството надделя и Невена попита старата жена:

– Защо откриха този паметник на Левски тук? Той идвал ли е насам?

– Не е стъпял тук, – отговори старата жена.

– Че защо са му издигнали тук паметник? С какво е свързан той? – изненадано попита Невена.

– Младият ни поп много го обича, харесва го. Говори за него доста възторжено.

– А може би, защото е бил дякон към църквата, за това попа ви е пожелал да е издигне този паметник.

– Какъв ти дякон към църквата и той е бил хаймана, като всички бунтовници, – възмутено възкликна старата жена.

– Но той наистина е бил йеродякон в църквата. Първоначално е бил е послушник при вуйчо си, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора. Изкарал е едногодишен курс за свещеници. Пеел е в църковния хор. И така хубаво е пеел, че хората, които го слушали казвали, че самите ангели слизали да го слушат.

– Е, може и така да е, – смънка възрастната жена.

– Той е бил Божий човек, – каза Невена. –  Бил е в Румъния с Христо Ботев в една запустяла воденица през зимата. Ботев пише за това време: „Приятелят ми Левски, с когото живеем, е нечут характер! Когато ние се намираме в най-критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най-добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и сè весел! Вечер – дордето ще легнем – той пее; сутрин, щом си отвори очите, пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности…“

Старата жена гледаше със зяпнала уста Невена, тя нямаше вече никакви възражения.