Поради това, че найлонови торбички усилено замърсяват околната среда, много страни започнаха да мислят за отхвърлянето на тяхната употреба, но съвременната наука им намери добро приложение.
Учени от Университета в Илинойс твърдят, че пластмасовите торбички могат да бъдат чудесен източник на енергия, който може да се използва, например, за задвижване на различни превозни средства.
В подкрепа на своите идеи американските изследователи казват, че при процеса за производство на алтернативно гориво от найлонови торбички, се губи много по-малко енергия, отколкото можете да се получи.
Освен това, такива опаковки могат да се използват и за производство на разтворители, смазочни материали, машинни и хидравлични масла.
По-подробни възможности за рециклиране на найлонови торбички са описани в публикация на „Fuel Processing Technology“.

Към азиатския слон на име Лин Ван се отнасяли с такова уважение, че му бил даден прякора „Дядо Лин“. Това е защото много е направил и дълго е живял, повече от всички слонове, които човек е знаел, цели 86 години.
Този сив и покорен гигант е оставил следа в историята на много страни. По време на Втората световна война той е прекарвал храна и оръжие на японските милитаристи в джунглите на Бирма, а през 1943 г. Лин Ван бил взет от китайците в плен.
Слонът продължил военната си служба първо в Китай, после в Тайван. На комунистите Лин не им бил даден заради обида.
През 1954 г. слонът бил пенсиониран и оставен в зоопарка Тайпе, където живее до 2003 г., когато умира.

Често се задават два въпроса. Не само днес, но и през цялата ни история. Въпроси засягащи страни и държави, по конкретно България.
Не бъдете толкова нетърпеливи!
Ето ви и прословутите два въпроса:
Кой е виновен?
Какво да се прави?
През вековете са се явявали два проблема: глупаците и пътищата…
И защо ли някак си въпросите са свързани с проблемите, а именно…..
Кой е виновен? – глупаците.
Какво да правим? – пътища….

В азиатските страни, когато родителите изпращат децата си на училище, се стараят да изберат най-добрият учител за тях.
Един дядо повел внука си на училище. Когато влязъл в училищния двор ги обградили много деца.
– Вижте колко е смешен този дядо? – засмял се един малчуган.
– Ей, намръщен дебеланко, погледни ме, – направил му гримаса друг.
Останалите деца скачали около дядото и внука, като през цялото време крещели. Скоро учителят звънал със звъмчето и обявил началото на уроците, а децата влезли в училището.
Дядото хванал внука си за ръка и го извел от училищния двор.
– Няма ли да ходя на училище? – попитало детето.
– Ще отидеш, но не тук, – сърдито отговорил старецът. – Аз сам ще ти намеря добро училище.
Дядото върнал внука у дома, оставил го на грижите на бабата и тръгнал да търди най-добрия учител.
Когато виждал някое училище, влизал в двора и чакал децата да излязат в междучасие. В някои училища децата изобщо не му обръщали внимание, в други му се присмивали и го дразнили. Дадото гледал, наблюдавал, а след това си тръгвал.
Посещавайки доста училища, той много се отчаял, че ще намери това, което търси.
Изведнъж забелязал малък двор със схлупено училище. Влязъл в него и се облегнал на оградата. В това време звънал звънеца и децата излезли навън.
– Дядо, лошо ли ти е? Да ти донеса малко вода? -чували се детски гласчета край него.
– В двора има удобна пейка, елате да седнете на нея, починете си, – предложило друго дете.
– Ще ида да извикам нашият учител, – добавило по-голямо момче.
Скоро в двора дошъл и младият учител. Дядото го поздравил и му казал:
– Най-накрая намерих най-доброто училище за внука си.
– Вие се лъжете. Нашето училище съвсем не е най-доброто. То е малко и тясно, – възразил учителят.
Старецът не спорил с него, но се договорил с него, внукът му да посещава имено това училище и си тръгнал.
Вечерта майката на момчето след като изслушала разказа на стареца му казала:
– Татко, ти си неграмотен, от къде знаеш, че това е най-доброто училище?
– Учителите се познават по техните ученици, – казал дядото.

Ние често говорим колко опасни са нашите пътища, за хората като цяло и за децата в частност. Но това е нищо. Ако погледнем как учениците отиват на училище в редица не много развити страни, ще настръхнем.

В Индонезия учениците живеещи в едно село, трябва всеки ден до училището да „ходят“ по кабелен път. Той се намира на 10 метра над реката. След това се движат още седем километра през гората.

Не е лесно и на техните връстници от едно друго село, които трябва да преодоляват път през счупен мост. Може да се възползват и от напълно нормален мост, но трябва да обиколят малко и да вървят допълнително един час. Учениците избират по-опасния път, но и по-краткия.

Къде гледат родителите?

Филипинските малчугани част от пътя до училище преодоляват като плуват на гуми от каучук.

Във Виетнам учениците от района Мин Хоа буквално плуват до училище.

Труден е пътят към знанието и за децата от една китайска провинция. Те трябва да се движат по тънка линия в скалата, надвесена над буйна река. Има и по-безопасни пътища, но за тях се изисква повече време, почти два часа. Обикновено учениците избират по-краткия път. Понякога ги съпровожда директорът на училището.

Какво кара тези деца да преодоляват толкова трудности всеки ден по пътя към училището? Ние имаме много по-добри условия, а учим ли наистина?