Вечерта спусна тъмния си воал. В апартамента бе тихо.

Станчо седеше сам на масата пред две чинии с ядене, които сам си бе приготвил.

В съседния апартамент също вечеряха. Смехът и гръмките им разговори раздираха тишината, която цареше около Станчо.

Така ден след ден той вечеряше, обядваше и закусваше сам, тъй като жена му бе починала преди известно време.

Станчо се бе свикнал със самотата си, а пронизващата болка, че не може да чуе веселия смях и говор на жена си се бе притъпила.

Тази вечер смехът зад стената го прониза дълбоко.място

Преди да си легне Станчо си прочете Псалм 23. Той бе любимият му. Най много му харесваше 4-я стих, особено мястото, където се казваше, че Бог е с него.

Станчо знаеше:

– Присъствието и любещия поглед на Пастира се усеща във всеки детайл от живота ми….

И успокоен от такива мисли той заспа.

Ако знаем, че Някой е с нас, това би донесло утеха, особено ако сме самотни.

Бог ни е обещал, че Неговата любов ще бъде винаги с нас. Той няма да ни изостави.

Когато се чувстваме самотни и незабелязани, независимо дали сме в кухнята, в автобуса, прибиращ се от работа или дори в претъпкания супермаркет, ние знаем, че погледът на Пастира е винаги върху нас.

Какво успокоение:

– Той винаги е с нас.

Михаил често прелистваше Библията си, за да намери впечатляващ стих, който да сподели в социалните мрежи.

Той много се гордееше с това:

– Аз редовно публикувам библейски стихове във Facebook, Twitter и Instagram.

Но трябва да се отбележи, че те винаги бяха извън контекста.

Негови приятели споделяха:

– Михаил го прави редовно, толкова е педантичен.

А самият той поясняваше работата си в социалните мрежи:

– В това има изкуство! Разбира се, можете да четете глава на ден или дори да прекарвате часове в изучаване на определена тема, но никога няма да получите много лайкове по този начин.

По-голямата част от времето си Михаил прекарва като трескаво прелистваше страниците на Библията, докато намери нещо добро за публикуване, което може да се съчетае с картина от природата или вдъхновяващ залез.

Михаил си призна по време на един разговор:

– Обикновено не получавам лайкове за осъдителни стихове – и сбърчи нос.

Днес той бе във вихъра си.

– О, ето един добър! Има всичко! Дървета, вода и обещание за просперитет ….

А стихът беше:

“ Ще бъде като дърво посадено при потоци води, което дава плода си на времето си и чийто лист не повяхва; Във всичко що върши ще благоуспява“.

Дано лайковете за този стих да са на спасени души!

Вальо целия се тресеше от плач:

– Не е честно! Никой не може да избира родителите си. Защо тогава ме упрекват несправедливо?

Дядо Вълчо чу воплите му и каза:

– Виж как цар Йосия направи своя избор в началото на царуването си.

Вальо веднага се настрои да слуша поредната история на дядо си. Той много обичаше такива, защото от всяка една, научаваше нещо ново.

– „Той върши това, което бе право пред Господа, като ходи напълно в пътя на баща си Давида, без да се отклони на дясно или на ляво“, – дядо му цитира стих от Библията, а след това добави. – Той се е върнал назад, намерил е прародител, достоен за подражание и е решил: „Ще бъда като него“!

Вальо попита дядо си:

– Какво искаш да кажеш?

– Не можеш да избираш родителите си, но можеш да избереш своя наставник, възпитател или съветник. С други думи казано този, на който ще подражаваш.

– А какво е станало с цар Йосия? – поинтересува се Вальо.

– Той избрал Давид, който бе избрал Бога, затова в живота му нещата започнаха да се нареждат. Йосия разби идолите, събори олтарите.

– Интересно, не бях чувал тази история, – заинтригуван сподели Вальо.

От къде ще я чуе, когато родителите му не бяха християни като дядо му и не четяха Библията?!

Старецът продължи:

– Йосия все едно е казал: „Това, което бащите ми са учили, аз не го приемам. Това, което те прегърнаха, аз отхвърлям“. Йосия беше намерил Бога на Давид и Го беше направил свой.

– А аз кого да последвам? – тръсна нервно глава Вальо.

Старецът потупа внука си по рамото и го посъветва:

– Ти можеш сам да направиш избор за пътя си, който ще поемеш, но внимавай кой и какво избираш.

Нако трябваше да премине през първата сесия по химиотерапия. Бе доста напрегнат и притеснен.

Наложи се да прекара десет часа с няколко пациента, докато чакаше да го повикат.

Лора бе болна от рак от доста време. Медицинската сестра дойде до нея ѝ обясни:

– Терапията ви бе неуспешна. Ще се наложи да дойдете пак след два дена.

Лора се усмихна уморено и добави:

– Разбирам. Случват се такива неща. Ще се видим пак след два дена.

Тя взе бастуна си и понечи да си тръгва.

Когато мина край Нако, Лора забеляза страха му, изписан на лицето му. Спря се и му подаде един лист, като прибави:

– Надявам тези стихове да ви донесат утеха, както дадоха на мен.

А там пишеше:

„„Да бъде благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, Отец на милостта и Бог на всяка утеха, Който ни утешава във всяка наша скръб, за да можем и ние да утешаваме онези, които понасят различни мъки, с утехата, с която самите ние сме утешавани от Бога“.

Докато Нако бе в болницата, по докторските кабинети, центровете за лечение, оперативните зали и в дома си, той си спомняше стиховете подарени му от Лора.

Храстите от чимшир бяха спретнато подстригани. Плевелите между тя изчезнаха набързо. Пълзящият бръшлян, който заплашваше да ги задуши, бе изтръгнат. Свеж слой слама покриваше земята.

Манол радостно отърка ръцете си и полепнала пръст падна. Огледа синовете си и извика към тях:

– Хубава работа свършихме. Сега Данчо да вземе количката и двамата нахвърляйте малко пръст от тая, дето е зад къщата. Нея добре съм я наторил. А после нахвърляйте малко от нея около дръвчетата и храстите.

– Татко, докога ще скубем плевели? – попита Калоян. – Нали ги скубахме, а те пак поникнаха.

– Някои от тях, – започна да обяснява бащата, – имат дълбоки и дебели корени, чрез които се възстановяват.

– Ех, де да можехме изцяло да ги изтръгнем, – тежко въздъхна Данчо.

– Нашето плевене забавя растежа им до известно време, – поясни Манол. – Докато не ги изкореним, резултата ще е същия. А за това е нужно много на дълбоко да се копае.

Двете момчета гледаха тъжно към почистените от плевели растения.

– Тогава какъв смисъл има да ги плевим? – попита отчаяно Данчо.

– Това се случва и с нас, – добави Манол, без да отговори на сина си.

Момчетата го погледнаха изненадано и в един глас извикаха:

– Как се случва?

– Когато не успяваме редовно да признаем греховете си пред Бог, те се разпространяват и придобивайки сила.

– Е, какво толкова правим? – реагира нервно Калоян. – Не сме убили, не сме откраднали, ….

– Малките неща като нетърпение, завист, одумване, мърморене и много други обхващат нашата градина на живота и ни задушават. Трябва да се справим с греха, преди да е станало късно.

– И как можем да направим това? – попита Данчо.

– Първо, – Манол вдигна показалеца си нагоре, – трябва да го признаете. И това става след като го разпознаете. Нали помните стиха: “ „Ако изповядаме греховете си, той е верен и справедлив и ще ни прости греховете ни и ще ни очисти от всяка неправда“.

Момчетата гледаха баща си със зяпнала уста и не смееха да помръднат, да не би да пропуснат нещо от казаното.

– Второ, – продължи Манол, – трябва да се покаем от греха. А това означава, че не трябва да го повтаряме.

– А ако не можем? – попита настръхнал Калоян.

– Тогава искаме Бог да ни помогне. Молим Го да ни даде сили да го преодолеем и да не го повтаряме вече. Плевенето на нашата духовна градина ще доведе до живота, който Исус ни обеща.

Данчо и Калоян въздъхнаха облекчено. Те разбраха, че докато бъдат с Бога, Той няма да ги остави.