Болната гаснеше много бързо. Сякаш бе задържала развитието на рака, докато не дойде Донка. Хареса я веднага. Разбра, че синът ѝ ще попадне в добри ръце и се призна за победена.

Сбогуваше се без излишен шум. Малко преди смъртта си започна леко да се отдръпва от сина си, за да може Дани да свикне с Донка.

Молеше понякога Донка да остане с момчето през ноща под предлог, че не се чувства много добре. А когато момчето тръгваше с Донка, болната се обръщаше към стената, за да скрие сълзите си. Прибереше ли се синът ѝ, очите ѝ светваха.

Едва можеше да ходи, болеше я много, но не се оплакваше. Отказа лекарствата от болницата, защото я изтощаваха и ѝ се гадеше. Те и без това не ѝ помагаха много, дори не намаляваха болките ѝ.

Болната не можеше да става и Дани изцяло се премести при новата си майка. Жената се интересуваше единствено от това, дали са оправени документите на Дани за осиновяването. Всяко отлагане ѝ причиняваше ново терзание.

Една неделя заведоха Дани да се сбогува с майка си. Най-сетне беше регистриран като син на Донка.

Оставиха детето за няколко минути с болната. Това беше много важен момент и за двамата.

По-късно, когато Дани беше признат за математически гений, сподели с Донка, че е запазил детски спомен, в който някаква бледа жена с пламтящи очи го целува по челото и бузите, и му дава някакъв жълт плик…… Това беше стар албум със снимки, увит в копринен шал.

Донка изчака, докато болната я извика. намери я облегната на възглавницата смирена и усмихната. Целуна сина си за последен път и даде знак на шофьора да го отведе.

Донка застана до жената, взе ръката ѝ, по бузите ѝ се стичаха сълзи:

– Благодаря ти, Марта. Даваш ми това, което най-много съм искала в живота си. Не се тревожи, ще бъда добра майка на Дани, точно като теб, кълна се.

– Направих, каквото можах, – каза тя меко.

Малко след като Дани и Донка заминаха, Марта почина.

Лицето на Ваня беше пребледняло. Тя търсеше думи да обясни на Драгой, но те ѝ се изплъзваха. Накрая Ваня прошепна с едва доловим глас:

– Аз съм на 39 години, почти на 40. В живота си съм искала само три неща теб, семейство и деца.

Ваня стана още по-бледа, това признание и струваше много.

– Исках ти да си баща на децата ми, – продължи тя. – исках да сме едно семейство.

Една предателска сълза се търкулна по бузата ѝ и тя бързо я избърса.

– Обичах те повече от всичко. Между нас се случи нещо, което много рядко се случва при хората. Можеше да бъде толкова хубаво, но ти ме изостави, просто ей така и се ожени за Бинка. Това за малко не ме уби, но го преодолях….. След това започна да идваш отново при мен, един път в седмицата. Тогава не се замислях много, радвах се, че отново сме заедно. Знаех, че ме обичаш. А след това изчезна……

Драгой я гледаше смутено, но нищо не каза.

– Когато почина баща ти, мислех, че ще се опомниш, – продължи с болка Ваня – и пак ще станеш онова момче, в което се бях влюбила.

– Моля те, недей, – каза тихо Драгой.

– Между нас има стена, – простена Ваня, – висока и дебела, когато я удрях много болеше.

– Знам от какво бе направена тази стена, – каза с досада Драгой и удари ръцете си свити в юмрук.

– Какво? – в гласът ѝ звучеше съмнение.

– Ужасно се срамувам от това, – Драгой беше останал без сили. – Страхувах се да ти кажа, защото ти повече нямаше да ме обичаш.

– Защо не сподели? – с укор каза Ваня.

– Причината за всичко лошо, което се случи между нас ……. О, не мога, – изкрещя Драгой, ще ме на намразиш.

– Не може да е толкова зле, – очите на Ваня се впиха в него.

– Оставих баща си да ме убеди да се оженя за Бинка. …. предадох те. Аз съм едно чудовище и не те заслужавам.

Драгой искаше да ѝ се извини, да ѝ обясни, да я помоли да му прости, но думите трудно излизаха от устата му.

– Винаги съм те обичал и не съм спирал да те обичам нито за миг.

Ваня се разтрепера. Очите ѝ се напълниха със сълзи, но нещо беше стиснало гърлото ѝ. В погледа на Драгой имаше нещо умолително.

– Знам, че и за теб е много болезнено. Виновен съм, че не се борих за нашата любов …..

Ваня се наклони към Драгой и се притисна към него. Той я прегърна и ѝ зашепна като на дете:

– Всичко е наред, – опита се да я успокои той. – Всичко ще се оправи.

Ирена много се изненада, когато след сто дни затвор Симо се прибра и я наби. Децата им стояха смутени срещу вратата, която отнасяше, от време на време, по някой удар.

Самите те му бяха казали как  майка им се бе занасяла с Милю, висок  мъж с изкривен врат. Вярно е, че Ирена непрекъснато лъжеше Симо, но тя имаше нахалството да пусне Милю в дома им, докато Симо го нямаше.

Децата не очакваха, че Симо така жестоко ще размаже майка им.

– Не ме е страх от теб, – крещеше Ирена.

– Не искам да те е страх, а да внимаваш, – крещеше в отговор Симо.

Тези реплики между двамата се повтаряха многократно. Най-накрая Ирена разбра, че Симо не искаше от нея подчинение, а да има последната дума. И тя му я остави.

Ирина закри лице с треперещите си ръце, а след това се опита да се изправи на краката си. Децата нахраниха пилетата и се ослушаха. Беше настъпила плашеща тишина.

Предпазливо отвориха вратата, страхувайки се да не намерят Ирена с изцъклени очи, но тя бе подута от побоя, а очите ѝ искряха с някаква скрита насмешка.

Рундът беше свършил. Майка им бе изиграла ролята си на боксова круша. Цялата беше подута и натъртена. Тя скоро щеше да се възтанови, но отношенията между Симо и Ирена едва ли щяха да бъдат същите.

Измяната бе направила още по-голям пробив между двамата и стената на недоверието ги раздели окончателно.

Те имаха деца, но това щеше ли да им помогне да си простят и въстановят взаимоотношенията си?

Белгийският уличен художник, криейки се зад псевдоним Dzia е известен с необикновените си рисунки на животните, който е създал с помощта на геометрични линии
Dzia рисува не само по улиците на родния си Антверпен. Неговите животни красят стените на сгради и огради в много европейски градове.
Белгиецът отбелязва, че интереса към изящни изкуства, той е получил в семейството си. Ето защо, при Dzia нямало никакво съмнение в избора на образование. Той успешно завършил Кралската академия в Антверпен, след което получил магистърска степен по изящни изкуства.
Художникът рисува по улиците само от три години:
– Всички идеи идват спонтанно, за това аз рисувам без скици и много бързо – споделя той.

Параклисът Notre Dame Du Haut e църква за поклонение, построена е през 1955 г. по проект на легендарния Корбюзие във френския град Ronchamp.
Това е един от най-големите архитектурни шедьоври през втората половина на 20 век. Параклисът добре пасва на околния пейзаж.
За кривата форма на покрива архитектът е взел идея от формата на раковина, която той е намерил случайно на плажа в американския град Лонг-Айленд.
Особен художествен интерес представлява южната страна на храма, пронизана от хаотично разположени отвори с витражи, пропускащи вътре слънчева светлина.