Разбраха се заедно да изкарат празника. Николета пожела да поканят майка ѝ и родителите на Тодор. Той смяташе, че възрасните хора не умеят да се веселят на празник и ще бъде много скучно, но се съгласи.

Николета бе очарователна, мила и съобразителна. Купи подаръци за всички. Украси стаята с цветя. Помогна на майката на Тодор в готвенето и подреждането на масата. Шегуваше се с баща му.

Николета обръщаше специално внимание към майка си. Беше нежна и внимателна към нея. Наскоро двете бяха загубили много скъп човек и за двете – баща и съпруг.

Когато Николета остана насаме с Тодор, тя каза:

– Благодаря ти за всичко, което направи за мен и майка ми. Не говоря само за днес, а за всеки ден, откакто почина татко. Нямаше да издържа без теб, едва ли щях да преодолея болката и мъката, майка също.

– Няма защо, да ми благодариш, – каза смутено Тодор. – Ти знаеш колко много те обичам, а майка ти винаги съм уважавал. Тя е прекрасна жена. Възхищавам се на твърдостта ѝ в такъв труден момент.

Бяха се запознали преди три години, но смъртта на бащата на Николета, ги сближи още повече.

Сега Николета знаеше, че може винаги да разчита на Тодор и той никога няма да я предаде.

Метрото в Ню Йорк използва крушки с нестандартни цокли.
Резбата им е направена  в посока обратна на часовниковата стрелка.
Те са направени така, за да не се крадат крушките.
Ефикасен метод нали?
Може да се приложи и другаде. Например, за коридори и тоалетни, от които някой съжителстващи в една сграда се снабдяват с крушки за стаите си.

В дома на Петър и Мария растяха две малки деца, момче и момиче. Те бяха добри родители и им се искаше да ги възпитат правилно.

Днес времето беше дъждовно и децата тихо си играеха в стаята с играчките. Всяко от децата бе избрало и си играеше с играчката, която му харесваше най-много.

Скоро тишината бе нарушена.

– Дай ми това, – протегна ръце към играчката на сестра си Михаил.

– Няма, – Дора притисна играчката до гърдите си и даде гръб на брат си.

Обстановката беше напрегната. Ако оставеха децата сами да се разберат, щеше да се стигне до дърпане на коси и разменяне на удари.

Петър погледна дъщеря си и каза съвсем спокойно:

– Дора, ти доста си поигра с камиончето, сега можеш да го дадеш на Михаил да играе.

Момиченцето нацупи устни и погледна настрани недоволно.

Петър взе нежно Дора на ръце и побутна с ръка камиончето към сина си. След това се обърна към Дора и каза:

– Харесва ли ти, когато татко си поделя с теб сладоледа?

Момиченцето прегърна баща си, погледна го с широко отворени очи и каза:

– Да.

– Добре! Тогава подели играчката си с Михаил, а по-късно той ще я сподели с теб. Договорихме ли се? Можеш ли сега сама да му подадеш камиончето?

Дора взе играчката и внимателно я подаде на Михаил, който през цялото това време не помръдваше и стоеше с ококорени очи.

– Ти си умница, Дора, – каза Петър.

Дора наведе срамежливо глава надолу, а по бузите ѝ избиха издайнически червени петна.

Петър се обърна към сина си каза:

– Мишо, сега ти можеш да благодариш на сестра си.

По лицето на Михаил се разля щастлива усмивка. Той погледна сестра си и нежно ѝ каза:

– Благодаря.

Дора топло погледна брат си, а след това се обърна и се усмихна на баща си. Тя усети, че е направила нещо правилно и остана доволна от постъпката си.

Виолета седеше с Павел, гледаше го радостно и си мислеше: „Дали да не отскоча да видя новата си приятелка Жана?“

Жана беше в същата болница, където бе лежал и Павел. Скоро щяха да я изпишат. С нея Виолета се чувстваше много по-добре. През дните, когато Павел беше в тежко състояние, именно Жана я подкрепи да не рухне. За Виолета Жана бе невероятно мила, мъдра и разумна жена.

Преди две седмици лекарят бе извикал Виолета и ѝ каза:

– Много съжалявам, но има вероятност съпруга ви да остане от кръста надолу неподвижен.

Очите на Виолета се напълниха със сълзи. Лекарят я потупа съчувствено по рамото, но разбра, че трудно би се спаравил със сълзите ѝ и остави сама в коридора. Раменете ѝ неудържимо се разтресаха. Тих болезнен вопъл се изтръгна от нея.

Тогава по коридора мина Жана, тя бе в болничен халат и отиваше до сестрата, да я помоли за помощ. Жената до нея в стаята имаше силни болки.

Тя видя плачещата жена и не можа да я подмине. Сърцето ѝ болезнено се сви. Доближи до разплаканата жена и кротко попита:

– Мога ли да ви помогна с нещо?

Виолета вдигна насълзените си очи, видя другата жена и още по-силно се разрида. Жана само я прегърна и заплака тихо с нея.

След няколко минути Виолета обърса очите си, погледна непознатата и малко по-спокойно каза:

– Извинете ме. Лекарят каза, че Павел ще остане парализиран за цял живот.

Жана съчувствено я погледна и добави:

– Може и да се оправи. Пък и вие нали ще сте до него, ако се случи наистина най-лошото …..

– За него ще бъде истински ад. Той е толкова деен и силен. Обича да работи. Имаме две момчета на 5 и 8 години. Понякога ги грабва и тичешком ги понася и двете заедно, а децата много се радват на това. Как ще живее прикован на инвалидна количка до края на живота си?

– Щом се налага, – каза Жана, – ще се примири. Ти го обичаш много, а вярвам, че и той те обича така. Любовта е чудно нещо. Казват, че с вяра човек планини може да премести, но същото може да направи и любовта.

Очите на Виолета заискряха и в сърцето ѝ се промъкна надежда.

– Но той може да се възстанови и напълно, – продължи Жана. – И днес стават чудеса.

Виолета прегърна радостно Жана и ѝ се усмихна ……

Бащата на Валентин носеше съндъчето с инструментите си. Когато застана близо до вратата изведнъж залитна към ъгъла на стаята.
Там стоеше прекрасна ваза. Майката на Валентин много я обичаше и никога не я оставаше празна. Такава трудно може сега да се намери по магазините, беше я открила в старата къща на родителите си.
„Полетът“ на мъжа към вазата я залюля. Бащата на Валентин протегна ръка, за да я задържи, но не стигна до нея.
Чу се неприятен звън и хиляди парчета се разпиляха на пода.
Майката и бабата на Валентин веднага подадоха глави на вратата, а като видяха какво е станало и двете се намръщиха.
Мъжът се взе в ръце, погледна двете жени в очите и тихо каза:
– Простете, – и безпомощно вдигна ръце.
Майката на Валентин замълча, а после се усмихна и каза:
– Няма нищо, ще купим друга. Може и по-хубава да намерим ….
Валентин, който присъстваше на инцидента, гледаше смаяно родителите си.
– „Простете“! – повтори на себе си момчето. – Една единствена дума и нямаше кавги и сълзи. Навярно в нея има нещо специално. Чудна дума, направо вълшебна.