Наум бе сериозно притеснен. Отново бяха се подиграли на начина му на мислене.

Той седеше сам в стаята и разсъждаваше на глас:

– Не възприемат мислите и действията ми, защото съм християнин? Не, причината е в различните критерии.

Той започна нервно да крачи в стаята.

– Въпреки всичко не трябва да позволявам на света да ме притисне в собствения си калъп. Нужно ли е да имитирам начина им на мислене?

Наум поклати глава отрицателно.

– Техните разсъждения, метод на работа, стил и техника не пасват на Божия стандарт. Нужна ми е вътрешна промяна чрез обновен мисловен модел, който да демонстрира автентично богоподобие.

Наум осъзнаваше, че да живееш различно, означава да не мислиш, както тези, които не познават Бога.

– Исус не бе притиснат от тогава съществуващата система с целия си егоизъм. Животът Му бе изпълнен със служене на другите….

Наум разроши с ръка косата си и продължи монолога си:

– Нали и Словото казва да имаме това отношение, което имаше Исус Христос.

Най-накрая той стигна до следния извод:

– За да бъда истински служител на Бога, нужно е да се променя. Това, с което изпълвам ума си и давам на сърцето си, определя характера и качеството на живота ми.

Климент бе прикован към леглото. Грипен вирус внезапно нападна тялото му.

Гърлото му се възпали. Измъчваше го кашлица. Болеше го навсякъде, дори и лека треска се появи.

– Това е най-лошата болка, която човек изобщо може да изпита, – казваше той на съпругата си Катя.

Какво можеше да у каже тя? Та нали е родила три деца.

„Какво знае той изобщо за болката!?“ – мислеше си тя.

Страдащия стенеше:

– Скоро ще умра.

– Глупости, – махна с ръка Катя, – високата температура те кара да говориш небивалици.

– Не, наистина е така, – оплакваше се Климент. – Никой в целия свят не е страдал толкова, колкото аз сега! Горко ми!

Бурна кашлица прекъсна мрънкането му.

Катя нежно разтриваше челото му с хладна кърпа, за да облекчи треската му.

– Помощ! – отчаяно крещеше Климент. – Умирам.

Катя въздъхна отегчено. Пусна мократа кърпа на лицето му и напусна стаята.

А Климент завика още по силно след нея:

– Къде отиваш? Ела да видиш колко ме боли!.

Скоро Климент се възстанови от грипа.

Тогава започна да разсъждава на глас и да се утешава:

– Ох, колко близко бях до смъртта, но …..

Ангелина очакваше скъп гост. Щеше да я посети баща ѝ.

За това тя веднага се залови да почиства и оправя дома си. Купи свежи цветя, които разположи по стаите, за да изглеждат по-красиви.

– Исках домът ми да изглежда привлекателен, удобен и приятен за очите му, – влизаше от стая в стая тя, като оправяше по нещо.

Изведнъж я осени чудесна мисъл. Ангелина се усмихна и си каза:

– Ако се чувствам така за краткото посещение на моя земен баща, колко повече грижи би трябвало да полагам за дома си всеки ден, след като моят небесен Баща живее тук.

Тя въздъхна и продължи:

– Не умея много добре да подреждам, но съм мотивирана, че моята къща е и Негов дом. За това се старая да е чист и уютен. Няма нова електроника или подобни придобивки, но бих искала да е приятен за очите Му. Разбира се всичко това е съобразено с времето, с което разполагам и колкото ми позволява бюджета.

Тя плесна с ръце и се завъртя на място.

– Искам всеки, който прекрачи прага на моя дом, да разбере веднага, че тук живее Бог. Надявам се, Неговото присъствие да е очевидно от красотата в стаите и вътрешната атмосфера на топлина и любов.

Елена лежеше на дивана. Тъмнината пристъпваше от прозореца и изпълваше стаята. Тук там малки светлини осветяваха пространството наоколо, но в дома на Елена бе тъмно.

Отчаянието бе препречило пътя на тази млада жена и тя се чувстваше угнетена.

– Какъв живот водех досега? – запита се тя.

Бе израснала в семейство, където се говореше често за Исус, неговата жертва и изкупителното Му дело. Четеше се Библията и родителите ѝ се стараеха да следват Спасителят.

Но тя не ги последва, а се отдаде на насладите в света. Прояви непокорство по време на юношеството си и оттогава всичко тръгна назад.

– Той ме обичаше, когато аз не обичах, – тихо прошепна Елена. – Дори, когато Му обърнах гръб, Той пак ме е обичал.

Тя седна и продължи:

– Колко чудно е това….., когато се върнах при Него засрамена, Той не ми даде да се почувствам недостойна. Посрещна ме като добре дошла отново в семейството.

Картини от предишния ѝ живот преминаваха една след друга в ума ѝ.

– Завиждах, ядосвах се за какво ли не, бях нетърпелива и най-вече неблагодарна, – сълзи се стичаха по лицето ѝ, – а Той е продължавал да ме обича.

Елена изливаше болката си.

– Не съм добра, но бих се постарала, защото никой друг не ме е обичал така. Нужно е да общувам повече с Него, не за да бъда обичана, а защото аз Го обикнах.

Сълзите ѝ се стопиха и усмивка засия на лицето ѝ.

– Колко е хубаво, че Той ме обича въпреки моето минало, – радост започна да напира вътре в нея. – Обичаме при всичките ми недостатъци, защото ме вижда друга, съвсем променена. Дори в бъдеще да се проваля, Той пак ще ме обича.

Елена падна на колене, вдигна ръце високо нагоре, а гласът ѝ прозвуча радостно и възторжено:

– Благодаря Ти, че ме обичаш просто така. Помогни ми да стана такава, каквато ме виждаш …… Благодаря Ти…..

Мъглата превари смрачаването. Усещаше се влага, хората потръпваха от студеното докосване. Навсякъде бе мокро сякаш бе валяло.

Соня седеше в стаята си и не бързаше да светне лампата.

– Някога ще бъда ли достатъчна, – разсъждаваше тя на глас, – за другите , но по-важно е за себе си? Едва ли …

Тя често чуваше хора, да ѝ казват:

– Ти не знаеш достатъчно, за да направиш това.

– Не си достатъчно подготвена, защо се напъваш?

– Нямаш способности, за да го извършиш.

Обобщаващо тези гласове гласяха само едно:

– Ти не си достатъчна.

– Това истина ли е или са поредните малки лъжи? – питаше се Соня.

Всеки иска да знае истината, най-вече за себе си.

Тя падна на колене и извика:

– Господи, помогни ми да разбера … – и замря.

Той бе напълно честен с нея:

– Ти не си достатъчна и никога няма да бъдеш такава, но …

– Но, – повтори Соня с крехка надежда.

– Исус е достатъчен. Чрез Него можеш да вървиш уверено напред и да правиш всичко, което не можеш, за да изпълниш волята Ми.

Исус е платил повече от достатъчно за всеки от нас, за цяла вечност.