Една вечер Надя се разхождаше по улиците. Тя тъгуваше, защото съучениците ѝ се присмиваха за нейната външност.
Всички останали момичета бяха красиви и момчетата тичаха след тях, но никой не поглеждаше Надя.
Изведнъж пред нея се появи странна старица.
– Мило дете, защо плачеш? – прошепнала тя с хрипливия си глас.
– Съучениците ми се присмиват, – Надя тилкова много искаше с някого да сподели мъката си.
– Аз зная как да ти помогна. У дома имам вълшебна пудра….
Старицата не успя да довърши, когато Надя бързо скочи и извика:
– Аха! Ще сложа твоята пудра върху лицето си и кожата мо ще се смъкне! Да не мислиш, че съм толкова глупава? От къде на къде бабичка ще кръстосва улиците нощем и ще предлага „вълшебна“ пудра? Не, благодаря, аз си отивам.
– Стой, момиче, исках да ти дам пудрата, за да я продаваш евтино на твоите съученички. И тогава те ще станат неприятни на външен вид.
На следващия ден Надя продаваше пудра на тези момичета, които я бяха обиждали и ѝ се присмиваха. По лицата им се появиха същите пъпки, както и по нейното.
Да, но това не направи Надя по-красива и приемана от другите. Не отмъщението, а любовта обръща нещата към по-добро.

Един падишах държал при себе си за лов бял сокол. Той много го обичал и пазел. Веднъж сокола отлетял и кацнал на покрива на една старица. Тя го хванала и започнала да го разглежда.
– Ох, горкичкият! Как можеш с такъв крив клюн да кълвеш?
Тя взела нож и подрязала клюна от долу и малко отгоре.
– Ето, – започнала да се любува на работата си, – сега по-лесно ще кълвеш зрънца.
След това старицата погледнала ноктите на сокола.
– Ай, нещастният ми, – завайкала се тя. – Никой ли не се е сетил до сега, че тряба да ти подреже големите нокти?
И старицата бързо обработила ноктите на сокола. Тя много го обичала и се постарала да го избави от всичките му недостатъци.
Когато падишаха узнал, че сокола му е изчезнал, издал указ, че който човек го намери ще получи щедра награда.
Намерили сокола в дома на старицата. Скоро занесли любимата птица на падишаха. Разказали му как една старица се грижела за него и много го обичала. Погледнал падишаха сокола си и много се натъжил, но нищо не казал. Заповядал да го пуснат на свобода и заявил:
– Това може да се случи със всеки, който попадне в ръцете на невежи хора.
Правилно казват, че е еднакво лошо, врагът да ви устрои хитро неприятност и глупав човек да ви окаже услуга.

Веднъж Любовта и Раздялата наблюдавали една млада двойка. Раздялата потрила ръце и настървено казала:

– Обзалагам се, че ще ги разделя!

Любовта помолила:

– Позволи ми да отида само един път до тях, а после прави каквото искаш и ще видим дали можеш да ги разделиш.

Раздялата се съгласила. Любовта дошла до младата двойка, докоснала я. Погледнала ги в очите и видяла как между тях преминала искра. След това се отдръпнала и казала:

– Сега е твой ред.

Раздялата казала:

– Не, сега аз нищо не мога да направя, защото сърцата им са изпълнени с любов. Ще погледна към тях по-късно.

Минало време. Раздялата влязла в дома им и видяла млада майка с бебе и баща. Тя се надявала, че любовта е преминала, но когато погледнала в очите им видяла благодарност. Раздялата вдигнала рамене и казала:

– Добре, ще дойда по-късно.

Минали години, Раздялата отново се появила в дома им. Там шумели деца. Мъжът си дошъл уморен от работа, а майката успокоявала децата. Сега е времето вече да бъдат разделени, защото любовта и благодарността трябва вече да са напуснали сърцата им. Но когато погледнала в очите им Раздялата видяла уважение и разбиране.

– Ще погледна по-късно, – измърморила Раздялата.

Тя отново дошла. Погледнала, децата били вече възрастни, побелелите родители ги съветвали. Погледнала в очите им и разочаровано въздъхнала, в тях се четяло доверие.

– Няма къде да отидат, ще дойда по-късно, – извикала Раздялата и затръшнала вратата.

След известно време Раздялата пак надникнала в дома им. Там тичали внуци, а до камината седяла прегърбена бабичка. Раздялата се зарадвала:

– Е, дойде и моето време.

Поискала да погледне в очите на старицата, но тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата отишла на гробищата и седнала до един гроб. Това бил гроба на мъжа ѝ.

– Закъснях времето, – натъжила се Раздялата, – времето е свършило моята работа.

Когато погледнала в очите на старицата тя видяла сълзи и спомени за любовта, благодарността, уважението, разбирането и доверието….

Той дойде до адреса и натисна клаксона. Изчака няколко минути и отново наду клаксона. Това беше последната му заявка за днес. Мислеше си да тръгне, но вместо това паркира колата, отиде до вратата и почука….

– Един момент моля, – чу се слаб женски глас.

Той чу как нещо се влачи по пода.

След дълга пауза, вратата се отвори. Пред него стоеше малка деветдесет годишна жена. Тя беше облечена в памучна рокля и на главата си имаше шапка с воал, като от филмите на 40-те години. До нея имаше малък куфар.

Апартаментът изглеждаше така, сякаш никой не е живял в него в продължение на много години. Всички мебели били покрити с бели чаршафи.

– Ще ми помогнете ли да отнеса чантата си до колата?- каза жената.

Той занесе куфара в колата, а след това се върна да помогне на жената. Тя го хвана за ръката и тръгна заедно. През цялото време тя продължаваше да му благодари за показаната добрина.

– Няма нищо, – каза й той, – старая се да се отнасям към клиентите си така, както искам да се отнасят към моята майка.

– Вие сте много добър младеж, – каза тя.

Когато седнаха в колата, тя му каза адрес, на който искаше да я закара, а след това попита:

– Можем ли да минем през центъра на града?

– Но това не е най-краткия път? – бързо каза шофьорът.

– О, нямам никакви възражения. За никъде не бързам. Аз и без това отивам в болницата.

Той погледна в огледалото за обратно виждане. Очите й блестяха.

– Моето семейство отдавна вече го няма, – продължи тя с тих глас, – лекарят ми каза, че не ми остава много още.

Той протегна ръка и изключи брояча.

– По какъв маршрут искате да минем? – попита шофьорът.

През следващите два часа те обходиха града. Тя му показа зданието, където е работила на асансьора. Минаха от там, където тя е живяла с мъжа си, когато са били младоженци. Показа му мебелния склад, който някога е бил зала за танци, където като малко момиченце е танцувала.

Понякога тя го молеше да спре пред някоя сграда или уличка. Стоеше дълго там без да говори. После казваше:

– Уморих се, може би сега трябва да вървим…

Докато стигнаха посочения адреса не разговаряха. Това беше малко здание, приличащо на санаториум с малка врата. Двама санитари дойдоха до колата, веднага след като пристигнаха. Те бяха много внимателни и й помогнаха да слезе. Вероятно са я чакали.

Той отвори багажника и занесе малкия куфар до вратата. Жената седеше вече в инвалидна количка.

– Колко ви дължа? – попи тя, като посегна към чантата си.

– Николко, – каза той.

– Но с това изкарвате прехраната си, – каза тя.

– Има и други пътници.

Без да се замисли, той се наведе и я прегърна. Тя го притисна здраво към себе си.

– Вие подарихте на една старица, малко щастие, – промълви тя, – благодаря ви.

Той стисна ръката й и си тръгна. Зад него вратата на дома се затвори. Това беше звук от една затваряща се страница от книгата на един живот….

Кое е най-важното в живота? Ние очакваме животът да се върти около страхотни моменти. Но хубавите моменти често ни изненадват, защото са опаковани в нещо, което другите смятат за дреболия.

Той се смятал за всемогъщ. Попаднал случайно в страната, където живеело племето на великаните. Те почнали да се надсмиват на малкия му ръст.
Тор се разсърдил и им предложил да изпитат силата му. Великаните казали:
– Изпий водата от този рог.
Той пил безкрайно дълго, но не могъл да я изпие. Великаните му предложили да се бори с една старица, но той не могъл да я победи. От напрежение потънал в земята до колене.
Рогът бил свързан с морето и  за това Тор не можел да изпие морето. А старицата била самата смърт.