Вечно спорещи, но винаги заедно. Това бяха Петър, високо русо момче с тъмно кафяви очи и Денис, чернокос красавец с зелени очи

Ето днес отново спореха за нещо. Нека се приближим до тях и да чуем, за какво става въпрос.

– Времето е илюзия, – твърдеше Петър, – защото Бог е вечен.

– Не, то е истинско, – настояваше Денис, – защото всеки помни какъв е бил преди.

Двамата дълго привеждаха аргументи, но никой не приемаше доказателствата на другия.

– Нека да отидем при дядо Мирон, – предложи Петър, – той е мъдър старец и ще разреши спора ни.

– Съгласен съм, – скокна въодушевено Денис.

Когато посетиха дядо Мирон, той копаеше в градината. Когато видя буйните младежи, остави мотиката и ги покани в дома си.

– Времето, – започна припряно Петър, – има ли изобщо време? Какво е то всъщност?

– Петър твърди, че е илюзия, – спокойно заобяснява Денис, – а аз мисля, че то си е истинско.

Старецът изгледа възбудените лица на младежите и се усмихна. След това им наля по една чаша прясно мляко и им даде задача:

– Опитайте се, докато бездействате, самостоятелно да откриете същността на млякото. След това ще ви отговоря на въпроса.

Всеки взе чашата си и се насочи към дома си, за да размишлява самостоятелно.

Петър дълго седя безмълвно над чашата. След известно време млякото се пресече, а после нацяло се развали и трябваше да се изхвърли.

Денис не знаеше какво да прави с млякото изобщо. За това надигна чашата, изпразни съдържанието ѝ.

– Свежо и вкусно е, – констатира той.

Но остана без окончателен отговор относно въпроса за времето.

Двамата младежи отново посетиха дядо Мирон. Всеки от тях честно разказа, какво е направил с млякото.

– Вие сами сте го открили, но нищо не сте разбрали, – добродушно ги потупа старецът по раменете. – Бог се изявява във всяко от творенията си. Има момент, в което можете да уловите вкуса на млякото, след това то се унищожава. За това не оставайте млякото да се вкисне, по-добре го изпийте на време.

В парка бе прохладно. В най-горещата част на деня, пенсионерите предпочитаха именно това място.

Манол и Дамян, чийто побелели коси говореха красноречиво за дългият път извървян досега, бяха окупирали една пейка и тихо разговаряха.

Край тях мина двойка тинейджъри, които се целуваха и прегръщаха без никакъв свян. Те не обръщаха внимание на гневните упреци и възмутените лица.

– Е, това е днешната младеж, – въздъхна Манол, – нямат ни срам, ни съвест.

– Живее във време, в което на греха се гледа снизходително, – възмутено възкликна Дамян, – а Бог се смята за отстъпчив, не достатъчно строг и мекосърдечен.

– Повечето смятат, – сбърчи вежди Манол, – че Господ ни разбира, желае да задоволи всичките ни желания и толерантно се отнася към нарушаването на всички Негови заповеди.

– На съвременните хора им е трудно да повярват, че Бог може да мрази нещо, включително и греха, – добави Дамян.

– За тях Той е ужасен старец, – гневно поклати глава Манол, – Който снизходително приема всички „шеги“ на внуците Си.

– Не разбират ли, че Бог не е забравил за съществуването на греха? – гневно попита Дамян. – Той го мрази, защото знае, че всяко прегрешение опустошава сърцата ни.

– Грехът е като раков тумор, който расте неумолимо, носейки ни страдание и смърт.

– Непокаяният и непростен грях води хората до безвремие, което е лишено от Бог и води направо към ада, – заканително размаха ръка Дамян.

– Бог мрази греха, защото знае неговите последствия! Как не могат да го осъзнаят?

Не отлагайте, още днес приемете Божието прощение и се радвайте вечно в Неговата любов.

Стоил Крумов бе добър лекар. Той бе виждал различни пациенти как срещат смъртта, но най-много го поразяваха онези, които се наричаха Божи деца. В последния си час те бяха спокойни. В тях цареше пълен мир.

Той също искаше да бъде като тях, но чувстваше, че бе направил толкова много грешки и смяташе, че Бог не би му ги простил.

Един ден той посети свой пациент. Дядо Стамен бе болен от дълго време, но на лекаря му правеше впечатление неговия уравновесен характер.

Крумов знаеше, че този възрастен мъж познаваше Исус Христос, като свой Спасител и Изкупител.

Лекарят разговаря с него много малко. Изведнъж внезапно без заобикалки Крумов  попита:

– Моля ви, кажете ми, как трябва да вярвам, за да получа мир с Бог?

Дядо Стамен го погледна нежно с много любов и каза:

– Докторе, аз знам, че не мога да направя нищо сам, за да се излекувам и за това ви се доверявам, надявайки се вие да ми помогнете.

Лекарят изтръпна, той бе вперил поглед в стареца и очакваше с надежда изход от положението си.

– Така и вие, – продължи дядо Стамен, – трябва да се предадете на Господ Исус. Да повярвате, че той е умрял там на кръста заради вашите грехове.

Крумов попиваше тези думи, те проникнаха дълбоко в сърцето му.

– Спасителят казва: „Който дойде при мен, никак няма да го изпъдя“. – старческия глас тихо изхриптя. – Може ли Той да лъже? Никога. За това доверете се на думите Му сега.

Крумов не се поколеба, падна на колене и предаде сърцето си на Господа.

В салона се провеждаше поредната дискусия на тема: „Има ли Бог?“ Дебатът беше доста разгорещен. От двете страни хората стояха напрегнати.

Изведнъж един слаб младеж с очила, които едва се крепяха на носа му, енергично размаха ръце и възбудено извика:

– Къде е Бог? Покажете ми Го и ще повярвам в Него!

Един възрастен мъж се изправи и спокойно каза:

– Младежо, погледни слънцето!

– Много силно блести, – младият човек примижа и отвърна поглед от небесното светило.

– Не можеш! – засмя се мъжът. – А то е само Божие творение. Как тогава да ти покажа Бог?

– Знай, младежо, – добави един дребен старец, – че Бог е свят. „….. сам притежава безсмъртие; обитавайки в непристъпна светлина, Когото никой човек не е видял, нито може да види„.

– Бог се откри на нас пръстните хора, – обади се смело младо момиче, – в Господ Исус, дошлият на земята в човешки образ Божи Син. Ако желаете да видите Бога, погледнете към Христос, Който изяви не само Божията святост и правда, но и Неговата любов и благодат.

– Той обича грешника – заяви възрастна жена – и иска да го спаси, да го направи Свое дете. „Защото и Христос един път пострада за греховете – Праведният за неправедните, за да ни приведе при Бога“.

В залата настъпи мълчание. Не познаващите Бога останаха безмълвни.

Днес навсякъде в малкия град обикаляше една пъстра кола, която съобщаваше за цирка, които бе разтворил шатрата си близо до центъра.

Много деца се усмихваха, а после хукваха към родителите си да измолят пари за билет. Повечето от тях не бяха виждали истински цирк. Гледали бяха по телевизията акробати, жонгльори и какви ли не циркови номера и изпълнители, но друго си е, когато се види всичко това на живо.

Павел очакваше с нетърпение вечерта, защото с братчето си Ради и родителите си щяха да бъдат под цирковата шатра.

Час преди представлението, двамата братя бяха неспокойни и през пет минути питаха:

– Колко е часа?

– Няма ли вече да тръгваме?

– Ами ако са започнали по-рано, – суетеше се Ради.

– Не се безпокой, – утешаваше го Павел, въпреки че и на него сърцето му тръпнеше в очакване, – има определен час за това и те го спазват.

Най-сетне настъпи и дългоочаквания момент. Те бяха в цирка.

Всичко бе много вълнуващо и интересно, но когато излезе едно дребно куче с дресьора си, изведнъж всички се умълчаха.

Кучето и мъжът изпълняваха различни пантомими. Хората се смееха и им ръкопляскаха.

Удари барабан тържествено и предизвикателно, шатрата се изпълни с напрежение.

Мъжът подаде с въображаема лъжица нещо на мъника, който весело въртеше опашка.

Изведнъж кучето започна да трепери и да се мята. Явно човекът все едно му бе дал отрова. Малко след това кучето се просна мъртво. Мъжът го хвана за единият крак, влачеше и го дърпаше след себе си.

От публиката се чуха охкания и тежки въздишки.

Дресьорът остави кучето и го посочи с ръка, един вид: „Ето мъртво е. Не шава“.

Дребен старец възкликна и посочи с пръст, към „мъртвото“ животно. Кучето  пошавна, сякаш се пробуждаше от дълбок сън. След това вдигна глава, огледа се насам натам и весело скочи на крака.

Павел и Ради се изправиха,  започнаха да ръкопляскат и да викат:

– Браво!

– Това куче е цял артист!.

Хората ги последваха и вълна от радост, възклицания и приветствия изпълни шатъра.

Кучето стоеше спокойно. То само махаше весело с опашка. Косматият герой, като че ли нищо не забелязваше и тези аплодисменти не бяха за него.

Кучето с голяма преданост и любов гледаше дресьора си, за него нямаше по-голяма награда от одобрението на човека, който го бе обучавал.