Дядото седи на стола поглежда от време на време през прозореца и отново забожда глава във вестника. Внукът му се суети наоколо. Рови, преобръща, сумти и се ядосва.
Накрая идва при дядо си и казва:
– Дядо къде е фенера?
– За какво ти е притрябвал сега фенера? – гледа дядото над очилата своя внука.
– Трябва ми светлина, отивам на среща! – нервно отговаря момчето.
Дядото се усмихва на припряността на внука си и казва:
– Мили мой, когато бях на твоите години ходих на среща без фенер.
Момчето вдигна ръце и изсумтя:
– Е и какво? Погледни, – сочейки баба си, на един дъх казва, – какво си избрал в тъмното?

Тръгвам към блока и както обикновено пенсионерите седят на пейката, децата крещят и викат на детската площадка, а млади и стари са излезли да се насладят на последните топли есенни лъчи.
Вече към блока чувам неопределено мучене и гледам насреща се придвижва с несигурна крачка нашият съсед.
Той е рибар, но често обича да си попийва. Обикновено се губи една година по моретата, а след това се подвизава наоколо, зареден с няколко чашки алкохол. Винаги е весел.
Разтърси ръката ми и нещо нечленоразделно излезе от устата му. Някаква пияна абракадабра съпроводена с продължително съскане, след което следваха непонятни гласни и съгласни звукове.
Тук моя „процесор“ блокира и аз замрях с поредното глупаво изражение на лицето, опитвайки се да анализирам чутото и да оформя някаква смислена фраза.
Изведнъж се сетих, че при всяка наша среща той все се оплаква, че не може да оформи документите си са поредното пътуване по море, поради неотстъпчивата ни бюрокрация, но тъй като гласът му звучеше радостно реших, че този път е успял навреме със всичко. За това му казах:
– Браво! Поздравявам те! Желая ти успех!
Едва доловимо усещам, че някой ме дърпа за ръката, гледам съседката, която живее под нас. Усмихва ми се и ме пита:
– Защо си такава?
– В какъв смисъл? – недоумявам аз.
– Човекът ти казва, че много те уважава, а ти…..
– Какво? – заливам се в смях. – Стори ми се…..Забавен диалог се получи между нас.
„Ти с твоя обичаен репертоар“ – изненадва ме моята „душевна глухота“.

Това е станало в края на 1960 г. Австрийците Ентони Брук и Джон Рендал отгледали лъвче останало без родители. Нарекли го Кристиян. Задачата на приемните родители била, да подготвят лъвчето за живот в естествена среда.

Историята за връщането на питомеца е доста интересна. Но кулминацията на тази епопея е била срещата на „родителите“ със техния син, година след като бил пуснат на свобода.

Кристиян въпреки прогнозата на скептиците, не забравил своите възпитатели и при срещата си с тях изразил голяма радост.

Тази среща е станала символ на най-добрите отношения между човека и животните.

Един ученик пътувал и се учел по света цели 20 години. Накрая се върнал при своя учител. При срещата си с него той му казал:
– Минаха 20 години, а вие изглеждате все така бодър и силен. Тялото ви външно изобщо не се е променило.
– Наистина се чувствам добре, – казал учителят. – Аз проповядвах, обяснявах и учех другите. Бях постоянно зает и се чувствах, през всичкото това време, много щастлив.
– Странно, били сте непрекъснато заангажиран, но изобщо не сте остарели. Как го направихте? – полюбипствувал ученикът.
– Нямах време да остарея, – засмял се учителят.

През 2007 г. кралят на Саудитска Арабия Абдула би на посещение във Великобритания. Той е считан за един от най-жестоките диктатори, непризнаващи правата и свободите на човека.
По този случай оркестърът на Уелската гвардия, съпровождаща официалните срещи на крале и глави на държави, по време на тържествената среща вместо традиционата приведствена музика изпълнил „Имперския марш“ от филма „Звезни войни“.