Това се случило късно вечерта в едно индийско село. Един селянин отишъл да посети болен съсед на няколко мили от дома си, а на връщане било съвсем тъмното. Там, от където минавал, имало много змии, затова селянинът се страхувал да върви в тъмното. „Ами ако в тъмното настъпя змия?“ – мислел си човекът, треперейки като си мислел за тези ужасни създания.
Изведнъж, в несигурната светлина на луната селянинът видял нещо голямо, свит в средата на околовръстния път.
– Това е змия! – извикал бедния селянин и започна да се движи в кръг. – Помощ! Помощ! – викал той. – Змията ще ме убие!
Случило се така, че на близо имало и друг човек, който чул виковете му. Той бързо се завтекъл на помощ.
– Какво се е случило, приятел? ​​- попитал го той.
– Виж! Виж! – Извика селянинът, сочейки към предполагаемата змията. – Това е змия!
Човекът бил с фенер. Той предпазливо се приближил до онова, което лежало на пътя, вдигнал фенера и погледна под краката на селянина. На пътя имало навито въже, някой го бил изпуснал на пътя.
– Приятелю, по-спокойно, – каза човекът – Няма змия, само едно навито въже. Страхът ти е изиграл лоша шега!
Колко пъти сте взели намотано въже за една отровна змия, готвеща се да ви отнеме живота? Ти започваш да тичаш наоколо, оставяйки всичко на страха, лишаваш се от увереност и спокойствие, но в действителност е трябвало просто да погледнеш по-отблизо в краката си и да се увериш, че това е само една илюзия. Този страхът ви лишава от жизненост, сила и увереност. Той не ви позволява да се движите напред и да се развивате.

Какво ви тревожи и не ви дава спокойствие? Навярно ще кажете: „Нищо“.
Но всеки от нас има нещо, което го тревожи, не му дава мира. Обикновено това са мислите за настоящето и най-вече за миналото, в което се осъждаме и не можем да си простим.
Единственото, от което трябва да се боим е Бог. Нужно е да осъзнаем Неговото присъствие.
Майката винаги присъства в съзнанието на детето си, дори и когато то не мисли специално за нея. Така трябва и ние да живеем, да се движим и да съществуваме в Бога.
Ако Бог е винаги с нас навсякъде, в нас не може да проникне нищо, нито безпокойство, нито мъка, нито вълнения…. Осъзнавайки това разбираме, защо Нащият Баща толкова сериозно говори за греха на безпокойството и опасенията.
Как може да не Му се доверяваме, когато Той ни е оградил отвсякъде? Ако Бог е навсякъде с нас, ние имаме надеждна броня срещу всички атаки на врага.
В скръб, в недоразумение, при клевета, във всяко подобно нещо, ако нашият живот е скрит с Христос в Бога, Той ще ни пази. Ние сами се лишаваме от това чудно откровение, а трябва непрестанно да общуваме с Бога.
„Бог е нам прибежище“  и нищо не може да проникне през тези стени, ако ние сами не позволим това.

Този малък мъж постоянно се въртеше и не даваше на никого мир и спокойствие. От устата му, като поток, се изливаха безброй въпроси.
Днес обикаляше неспокойно майка си, пляскаше с ръце, за да й привлече вниманието, нали трябваше да зададе поредния въпрос, който измъчваше малката му главица.
Накрая успя да улови погледа й и побърза с въпроса:
– Мамо, кои са ангелите?
Очакваше поредния упрек да млъкне, но за негова изненада майка му се усмихна и каза:
– Това са послушни деца, на които им израстват крила. Но има лоши и пакостливи сред тях, на които им растат рога на главата.
Малкият „любопитко“ притеснен от получената информация, щателно взе да изследва главата си. Накрая въздъхна с облекчение и каза:
– Ех…., още не са пораснали…..

Хората искат да имат семейства и да живеят щастливо. Някои от тях четат специална литература за това, други посещават семинари, лекции и какво ли не, за да разберат как да си изберат подходящ партньор, как да общуват с него, как да възпитават децата си……
Съвети, поучения……..бол.
Но чуйте какво е казал един учител, когато го попитали:
– Кога между жената и мъжа има добри взаимоотношения?
– Ако мъжът е глух, а жената сляпа, те биха могли да живеят дълго време заедно, – казал учителят.
Дали този учител е имал в предвид, че мъжът се отегчава от „безкрайните споделяния“ на жена си или че жената и в най-малкия жест, поглед, усмивка вижда изневяра и отхвърляне не знам, но тези неща често отнемат щастието и спокойствието в семейството.
Не знам какво мислите по въпроса, но поне според мен е важен диалога. Тъй като жената и мъжът са различни, те трябва често да споделят това, което им харесва или не им харесва, за да се опознаят по-добре и да се изградят един друг в един щастлив брак.

Телефонът звънеше през целия ден, докато се опитвах да завърша това, което бях започнала от сутринта. Постоянните и неизменни въпроси, някой се сетил, че съм имала нещо, от което той имал нужда….
През нощта е друго. Телефонът, това досадно изобретение, немее в ъгъла, а аз свободно можех да мисля и да излагам мислите си на хартия. Разхождах се от единия край на стаята до другия, обмисляйки как да изразя по-добре хрумналата ми идея. Времето като, че ли бе забавило бяг и усещах само мира и спокойствието около себе си.
Само че и това мина. Особено откакто навлязохме в ерата на звуковата електронна техника. Сега вече дори и късно през нощта, ако не един, то друг от подрастващите гърми нейде в съседство, надул до невъзможност любимата си музика.
Творческият порив е наследствено програмиран в човека и всеки иска да създава нещо и ако не може нищо друго да създава, произвежда шум. Някога ние правехме това, като изтощавахме гърлата си, докато прегракнат, но сега има по-мощни и шумни заместители.
Тия, сегашните, разглезени от техниката, са по-хитри и по-лениви. Те просто пускат устройството още по-силното. А къде може да се сравни немощният човешки глас с един модерен звукозапис.
Затварям прозорците и спускам пердетата, за да се изолирам от бушуващата в съседство поп истерия, и се старая да не мисля за заплашващия ме рак в белия дроб. Непроветреното помещение… спарения въздух…
И все пак аз продължавам да живея като нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която крачи напред-назад в кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството, замислена за нещо. Толкова нощи, без даже да се броят дните, вече са се изнизали, стопили се без следа, а пред теб само купчина изписани листове и спомени…
Нощта. Чудесно време за работа. Но когато работата не върви, най-добре е да си легнеш. Иначе става неприятно. На известна възраст най-трудно поносима компания е тая, да останеш насаме със себе си.