Към Сократ се обърнал един негов ученик:

– Намислил съм да се женя. Какво ще ме посъветвате?

Философът отговорил:

– Погледни, не желае ли риба, която е попаднала в мрежата, да бъде на свобода, а когато е на свобода се стреми към мрежата. Както и да постъпиш, все едно по-късно ще съжалява.

Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.

Веднъж Сократ разговарял с една прекрасна хетера. Тя му казала:
– Аз съм по-силна от теб, сине на Софроникс. Ти не можеж да изземеш моите приятели, а аз ако искам мога да примамя твоите.
– Това е напълно разбираемо, – казал Сократ, – ти ги караш да слязат от планината, а аз ги принуждавам да се изкачат към добродетелите, а това е стръмен и необичаен път за мнозина.

Сократ забелязал, че Алкивиад се хвали със своето богатство, особено с принадлежащата му земя.
Завел го веднъж в Атина, където се съхранявали карти с изображенията на цялата земя. Предложил му да намери на една от тях Атина.
Когато младежът намерил исканото, Сократ го помолил:
– Сега ми покажи владенията си.
– Тук ги няма, – казал Алкивиад.
– Погледни, – казал Сократ, – ти се гордееш с това, което е съвсем малка част от земята.

Колко често сме чували думи казани по наш адрес, но не отговарящи на истината? Това ни е причинявало не само болка и разочарования, но и невъзможност да се изтрие всяка такава нелепост. Опитът да се оправдаем и да докажем истината, като че ли още повече затлачва нещата.
Сократ се е справил с този случай доста добре.
Той се обърнал към този, който го осведомил за клеветите, които отивали за негова сметка и казал:
– Тук няма никаква клевета. Аз не виждам в себе си и капка истина от това, което те казват.