Британският художник Том Бейкър е станал известен с необичайно си хоби. Той създава невероятни картини на прозорците с помощта на спрея с изкуствен сняг.

Неговата работа толкова много се е харесала на хората, че Том започнал да получава много поръчки. Първи били приятелите и близките, а след това много организации го помолили да украси прозорците им за зимните празници.

Но най- важната му работа си остават картините нарисувани на прозорците в детската болница в Беркшир, Великобритания.

Много е интересно да се наблюдава как Том рисува. За сега той е единственият художник, който използва такава техника.

Той  е нарисувал картините в детската болница само за два часа, използвайки само един балон със сняг и суха четка.

Сътрудниците и децата в болницата били във възторг.

Бейкър има богато въображение и  за това се старае всяка картина да бъде уникална.

Много ефектно изглеждат картините на Том, когато вън има улично осветление.

Всяко време е благодат. Дъжд или сняг с благодарност да приемем.

Ехото от душевните незгоди остава  печат в сърцето.

Безсънието вследствие на мъчните и трудните изходи, с радост да приемем.

Неочаквана смърт и годините на провали ни тегнат като обезсърчителен багаж, но това което ни е определено от Бога, нека спокойно да посрещнем.

Промяната на годините, залезите и изгревите, както и отминаващите дни да приемем с благодарност.

Няма лоши сезони. Хода на времето не можем да спрем. За есента на живота не трябва да скърбим, а да благославяме.

В края на войната осем войника се промъкваха през обкръжението към своите на изток. Беше зима.

Вървяха по пътища и през полета и гледаха да не попаднат в плен на германците.

Една вечер съвсем бяха останали без сили. Снегът им беше до колене. Бяха стигнали до някакво поле.

– Тук ще замръзнем и ще си останем завинаги, – прошепна плахо мършаво, изпосталяло войниче.група, ръка, далечина, другар,

Един едър войник, който вървеше начело на групата вдигна ръка и посочи в далечината. Другарите му бяха изморени, но извиха поглед в оказаната посока и забелязаха светлина. Войниците ускориха крачка с надежда и тръгнаха към нея.

Скоро стигнаха до малка къща на хълмче сред полето. Един от войниците почука и влезе. Вътре един възрастен човек си кърпеше валенките.

Войникът искаше да помоли за подслон, но не стана нужда. Старецът го погледна и каза:

– Влизайте, може да останете да пренощувате.

Войниците не чакаха повторна покана. Влязоха на топло. Натъркаляха се по пода. Бяха много изморени и бързо заспаха.

По едно време един от войниците отвори очи. Вече се бе съмнало. Всички лежаха накуп не на под, а на земята и шинелите им бяха покрити със лек сняг.

Над тях нямаше покрив, а чисто небе. Някъде наблизо биеше камбана. Те скочиха и тръгнаха по посока на звъна.

Влязоха почтително в храма, навели глави.

Изведнъж един от войниците посочи една от иконите и смаян каза:

– Това е старецът, който ни приюти тази нощ.

Всички погледнаха образ на иконата не по-малко изненадани от него. След това вдигнаха ръце и благодариха за спасението си.

Това явление не е толкова рядко, колкото огненото торнадо. Понякога е нужен късмет, за да се  видят нажежените колони, които сякаш излизат от слънцето.

Този феномен се дължи на факта, че падащите плоски кристали на леда отразяват светлината на слънцето в горните слоеве на атмосферата.

Тези ледени кристали обикновено се изпаряват и не достигат до земята, но при минусови температури, такива кристали могат да се образуват и около земята под формата на лек сняг, който се нарича „ледена мъгла“.

И тогава тези кристали могат да отразяват неземни светлини и по такъв начин образуват колоните, приличащи на слънчеви стълбове.

На снимката тези огнени колони обграждат пързалката в Аляска.

Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.