Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Добре маскиран мъж влезе в хранителния магазин на ъгъла. Виждаха се само очите му.

Той сложи банкнота от 50 лева на плота и попита:

– Можете ли да ми ги развалите?

Магазинерът отговори кратко:

– Да – и издърпа чекмеджето пред себе си.

Мъжът внезапно извади пистолет и каза гневно:

– Дайте ми всичките пари.

Магазинерът пребледня и с разтреперана ръка му подаде банкнотите.

Когато бе извикана полиция бе установено нещо много интересно:

– Странно, – каза полицаят, – оставил е банкнота от 50 лева, а е получил само 38 лева.

– 12 лева по-малко?! – възкликна невярващо колегата му.

Всички се държим глупаво понякога, дори ако за разлика от този крадец се опитваме да постъпим правилно.

Важното е, какво научаваме от глупавото си поведение.

Ако не коригираме грешният си избор, това може да се превърне в навик, който негативно ще влияе на характера ни.

Понякога е трудно да признаем, че сме глупави, защото това изисква допълнително да помислим за конкретен недостатък, а това е доста болезнено.

Необходимо е да не бързаме при вземане на решение.

За щастие Бог може да използва глупостта ни, за да ни дисциплинира и оформи. Дисциплината не е „приятна“, но обучението ѝ в крайна сметка дава добри резултати.

Катедралата Нотр Дам в Париж беше впечатляваща сграда. Архитектурата ѝ пленяваше от пръв поглед. Нейните витражи и красиви ѝ елементи оформящи вътрешността на зданието,  спираха дъха на всеки.

Много векове тя се извисяваше над Париж, но се нуждаеше от обновяване и ремонт. За съжаление той започна едва след възникналия опустошителен пожар, който нанесе много щети на старото здание.

Хората, които обичаха тази осем вековна забележителност, жертваха милиони долара, за да я възстановят.

На каменната структура трябваше да се поставят допълнителни бетонни и метални колони, които да поддържат цялата конструкция. Повреденият интериор и неговите ценни артефакти трябваше да бъдат ремонтирани.

Усилията си заслужаваха, защото за мнозина тази древна катедрала стоеше като символ на надеждата.

Това, което е вярно за сградите, е вярно и за нас. Телата ни, както тази стара църква, в крайна сметка изглеждат доста износени след определен период от време.

Но има добра новина за всеки от нас. Докато губим физическата си жизненост и младост, нашата духовна същност непрекъснато се подновява и расте.

И как можем да постигнем това?

Облягайки се на Светия Дух, Той ни изпълва и преобразява. Нашата духовна нужда от растеж никога не спира, независимо от това, как изглеждат нашите „къщи“.

„Затова ние не се обезсърчаваме, но ако и да тлее външният наш човек, пак вътрешният всеки ден се подновява“.

Георги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.