Филмът разказваше за борбата срещу организираната престъпност.

Много от зрителите бяха разочаровани от финала на филма. В него се загатваше, че в крайна сметка злото ще победи.

Илиян негодуваше на висок глас:

– Тези мошеници трябва да бъдат изправени пред правосъдието.

Една жена го подкрепи:

– Имаме нужда от морален край.

Илиян още по-разпалено коментираше:

– Злото един ден трябва да бъде преодоляно и тези, които са го причинили, трябва да се изправят пред престъпленията си.

– Естествено е, – намеси се един младеж, – че в свят, в който побеждават мошеници, крадци и всякаква такава паплач противоречи на желанието ни светът да работи правилно.

Разочарованието на всеки идваше от дълбокия копнеж, всичко отново да се оправи.

Запомнете, когато лошите победят в реалния свят и настъпи разочарование винаги има надежда, защото историята още не е приключила.

Божията воля трябва да бъде изпълнена „както на небето, така и на земята“.

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Баба Неда бе по новостите. Чуе ли, че някъде има дефицитна стока или ще пускат нещо по-евтино, тя бе първа там.

Днес за разлика от друг път мястото, към което се бе отправила бе местната църква. Освен това тя носеше със себе си голяма чанта.

Храм и баба Неда бяха две несъвместими неща, но да видим всъщност какво става?!

Възрастната жена бързо влезе в църквата и веднага се насочи към голяма кутия, в която лежаха свещите. Надникна вътре, но остана разочарована.

Видя един свещеник и бързо се насочи към него.

– Къде тук раздават ананаси? – попита тя.

– Тук няма никакви ананаси, – повдигна рамене служителят в църквата. – Кой ви е казал такова нещо?

Баба Неда се напери. Какво си мислят те, на нея такива не ѝ минават.

– Вчера минах покрай вашата църква, – започна припряно да обяснява старицата. – Имаше голяма опашка от хора. Някои от тях викаха:“Ананас, ананас….“

Свещеникът най- напред не доумяваше за какво става въпрос, но след това се усмихна. Той се досети каква е работата.

Предишния ден имаше процесия пред църквата, по време на която свещеникът поръсваше поклонниците със светена вода.

Тези, които не получиха от водата, започваха да молят свещеника да напръска и тях, като едновременно викаха:

– А на нас?! А на нас?!

Бе много трудно на свещеникът да обясни недоразумението на баба Неда.

В крайна сметка тя си тръгна много недоволна. Чувстваше се измамена. Беше убедена, че са я излъгали. Вярваше, че има още от ананасите, но свещениците са ги скрили за себе си.

Опашката не бе голяма. Недка погледна мъжа до себе си. До него се притискаше малко момиченце, а отстрани пристъпяше дребно момче хванало се за ръката му.

„Прилича ми на самотен баща, – помисли си Недка. – Ето липсва и пръстен на пръста му“.

Изведнъж Недка усети някакво раздвижване в себе си и долови тих глас:

– Плати тези продукти. Няма значение дали имаш пари …. ще получиш.

„Какво ще стане ако се объркат нещата и смутя този мъж?“ – паниката ѝ бе голяма.

Този път Недка усети силен тласък и добави:

„Добре. Разбрах“.

Когато дойде реда на мъжа, Недка се обърна към касиерката:

– Ще платя и неговата сметка.

– Сигурна ли сте? – смаяна попита касиерката.

Количката му бе пълна.

– Да, разбира се, – уверено каза Недка и подаде картата си.

Мъжът се разплака, а момиченцето го прегърна.

– А ето това е, което взимам за себе си, – каза Недка.

А на ум се молеше:

„Господи нека парите да стигнат“.

И Той го направи.

Когато Недка излезе мъжът я чакаше пред магазина. Той плачеше и прегръщаше двете си деца.

– Не знам как да ви благодаря, – прошепна той, задавен от плач.

– Всичко е наред. Не се притеснявайте, – усмихна се Недка.

„Господи, благодаря Ти, – молеше се в себе си тя. – Те имаха нужда от помощ и Ти не ги подмина“.

В неделя Недка отиде със семейството си на църква.

Мина хвалението и пасторът се готвеше да проповядва, когато погледа ѝ попадна в края на реда. Сърцето ѝ заби силно. Тя едва не припадна.

Там седеше мъжът от магазина с двете си деца. Недка се разплака.

„Дори не съм му споменавала, че съм християнка, – каза си Недка. – Просто се подчиних на Бога“.

Да, Бог е Този, Който бе привел мъжът и малките деца в църквата.

– Господи, благодаря Ти, – молеше се тихо Недка, – че със Своя тих глас ме подтикна да послужа за благословение на Твоите деца. Величая Те, че ме използва в Своя план, в който призова децата Си, за да узнаят повече за Теб.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.