Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Къде си се родил? Предполагам в някоя болница в град, който признаваш за роден. Някои хора са получили изненада още в първата минута от появяването си на бял свят.

Бебета са се раждали в самолети, влакове, по време на спортни тренировки, в гората при минус 30 градуса, ……, но ето ви и още един интересен случай.

Дъщерята на спортистът Ембър Милър не родила в болница, а точно зад финалната линия за маратонци.

Въпреки че жената е карала 39 – та седмица на бременността си, тя нямала намерение да се отказва от участие в предстоящото състезание.

Преодоляла чикагския маратон, но получила болки. Въпреки това продължила да тича и да се движи напред.

Когато стигнала финала, помолила нещо да и дадат да яде, а след няколко минути започнала да ражда.

Бебето кръстили Джун. Вероятно то ще продължи спортната традиция на родителите си. Бащата на новороденото също участвал в маратона.

Най-добрият начин да достигнем до по-правилното решение не винаги е свързано с нови идеи. Понякога е достатъчно само да погледнем на нещата от друг ъгъл.

Това, че „винаги сме го правили така“ едва ли ще ни помогне, ако искаме да направим нещо по-съществено, особено ако искаме да променим нещо или да приложим някое творческо решение.

Понякога ни убягват някои неща, защото сме фокусирани върху съвсем друго. Твърде вероятно е  творческият ни път да е пълен с такива неща, но ние трябва да знаем, че е нужно да ги търсим.

Какво можем да направим в такъв случай?

Най-добре е да погледнем на проблема от известно разстояние. Така ще можем да видим най-важните му особености, без да бъдем подведени от детайлите. Може би това е причината много от решенията или откровенията да ни осеняват, когато сме в банята, на почивка, в тоалетната …

За случая френският писател Марсел Пруст е написал: „Истинското пътуване към откритието не е да опознаеш нови земи, а да ги видиш с нови очи“.

Това е една невероятна история.

През 1960 Дон и Керъл Ричардсън отишли при племето Сови в Нова Гвинея.

Хората от това племе са били канибали и ловци на глави, използвали черепите на своите жертви за възглавници. Те все още живеели в каменната ера.

Целта на Дон и Керъл Ричардсън била да им разкажат историята за Исус и какво е направил Той за тях.

Минало доста време, докато Дон и Керъл усвоили езика на племето. Когато се опитали да им разкажат за Исус, се натъкнали на сериозно препятствие. За тях Юда, който предал Христос бил герой, защото предателството за тях било на почит.

Но  непредвиден случай, война между това и съседното племе, разкрило на До и Керъл как да разкажат за Детето на Мира. Личността, за която самите Сови са слушали нещо от митология си.

Ако не ви се отваря видеофайла използвайте този адрес: https://www.youtube.com/watch?v=6vgLXa4HQCM#t=1504

Често критикували Жак Рамо:

– Вие създавате такава прекрасна музика за своите опери, но защо не отделяте достатъчно внимание на либретото.

В повечето случаи той наемал посредствени хора, без всякакъв талант да му пишат либретата, за това и текста на оперите му бил безобразен.

– Заслужавали да се говори за такава дреболия? – усмихвал се Рамо. – Лошо либрето, та нима то има някакво значение в операта? Дайте ми какво да е, дори и официален протокол, и аз от него ще направя опера.