Това е историята на две кучета едното, от които е с едно око, а другото  е напълно сляпо.

Ева е нечистокръвно леопардово куче. Своето детство изкарва на улицата. Поради множество инфекции е напълно оглушала и ослепяла с едното око. В навечерието на Рождество я намерили замръзнала, но жива. В приюта пробвали да я лекуват, но не се получило нищо.

Там Ева срещнала приятел по нещастие, напълно слепия двугодишен пес Дилон. Той имал стопанин, но поради болест ослепял и решили да се отърват от него, така той попаднал в приюта.

Между кучетата инвалиди се завързало истинско приятелство. Слепият Дилон имал превъзходен слух, а Ева виждала с едното око. Двете кучета ходели навсякъде заедно и ги кръстили „сиамските близнаци“.

Веднъж за Ева и Дилон се намерили нови стопани, но Ева скоро след това се върнала. Животните тъгували едно за друго. Обяснили положението на новия собственик на Дилон и той взел и Ева.

Сега двете кучета живеят заедно в новия си дом и изглеждат доволни от сегашния си живот.

Хора, които трябва да пътуват сутрин с градския транспорт до работата си, знаят колко силно на човек му се иска да заспи. За възглавница може да послужи каква да е опора за главата, в това число и обикновения прозорец.
За такива случаи е измислено устройство, което не дава на пътниците да пропуснат спирката, на която трябва да слезнат.
То се закрепва за прозорците на обществения транспорт и остава незабелязано за пътниците.
Работата се състои в това, че устройството предава леки високочестотни вибрации, които не се улавят от ухото. Но човек ги усеща, ако приклони глава към прозореца, за да си подремне. Звукът се предава чрез костите, а не чрез ухото. Хора, които заспят в автобуса, ще го чуят, даже и в съня си, ако слухът им е притъпен.
За съжаление такива вибрации могат да почувстват само тези, които стоят близо до прозорец. Съседите им не могат да се възползват от това приспособление и единствено трябва да разчитат на слуха си.

Един мъж искал да помогне на жена си, която, според него, имала проблеми със слуха.
Веднъж той застанал зад гърба ѝ, отишъл в края на стаята и тихо казал:
– Чуваш ли ме?
Отговор нямало и той приближил, като повторил въпроса си:
– А сега чуваш ли ме?
Отново нямало резултата. Той дошъл още по-близо и попитал:
– Чуваш ли ме?
Така и не чул отговор от нея. Накрая застанал зад гърба ѝ и отново повторил въпроса си:
– Чуваш ли ме?
Тя се обърнала и му казала:
– За четвърти път ти казвам: Да!
Обикновено става така, ние си мислим, че с другия нещо не е наред, а се оказва, че проблема е в нас самите….

Синът на началника на пощата и още едно момче от другия край на селото бяха добри приятели.
Реката бе замръзнала и една нощ двамата тръгнаха да се пързалят с кънки, разбира се без разрешение. Какъв смисъл има да ходиш да се пързаляш нощем, освен ако това ти е забранено? Какво удоволствие е да се пуснеш по леда посред нощ, ако са те пуснали с готовност?
Към полунощ, когато бяха изминали повече от половината път към отсрещния бряг, чуха зад себе си страхотен грохот, трясък и пукот. Веднага се досетиха какво означава това. Реката чупеше ледените си окови.
Тръгнаха обратно, уплашени до смърт. Когато луната се показа между облаците виждаха къде е лед и къде вода. Летяхме с пълна скорост. Скриеше ли се, чаках, Намерехме ли някъде здрав леден провлак, пак тръгваха, а стигнехме ли до вода, отново спираха и чакаха някой голям плаващ леден блок да им послужи за мост.
Цял час им отне обратният път. Разстоянието изминаха със свити от страх сърца. Най-после наближиха съвсем брега. Спряха се отново. Пред тях отново имаше вода и трябваше да чакат някой леден блок.
Навред около тях плуваха парчета лед, удряха се едно в друго, струпваха се на планини покрай брега и всеки миг опасността растеше. Вече нямаха търпение да стъпят час по-скоро на здрава земя, затова избързаха и започнаха да подскачат от блок на блок.
Но синът на началника на пощата не успя да издебне добре един от тези блокове и цопна във водата. Банята си беше баня,….а брегът бе толкова близо. След един-два маха цопналия стъпи на дъното и се измъкна навън. Малко след него на брега стъпих и другия, цял и невредим.
Те бяха толкова запотени, че тази ледена баня се оказа фатална за „гмурналия“ се в ледената вода. Той легна на легло …. заредиха се едни болести… Като капак на всичко накрая го хвана и скарлатина, от която оглуша напълно.
След година-две загуби и говора си. Няколко години по-късно се научи отново да говори, но някак особено. Човек не винаги можеше да разбере какво се опитва да му каже. Понеже не можеше да се чува, не можеше да контролира гласа си. Понякога уж ти говори тихо, а можеш да го чуеш чак в другия край на селото.

Австрийския физик Кристиян Доплер през 1842 г теоретически обосновал, че честотата на колебанията, която възприема наблюдателя, зависи от скоростта и направлението на движение на източника на вълните спрямо наблюдателя.
След три години холандския метеоролог Кристофър Бес-Балот се заел да докаже това твърдение на практика.
За целта наел влак с платформа. На нея поставил два тръбача, а на гарата наредил няколко музиканта с абсолютен слух.
Тръбачите на платформата, които се сменяли един друг, държали постоянно нотата сол. Те преминавали край гарата в продължение на два дни.
През това време наблюдателите казвали, че чуват различни ноти.
Този резултат потвърдил истиността на ефекта на Доплер.