Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Миро излезе от църквата с приятелят си Филип. Двамата бяха на Великденската служба.

Филип за момент спря и попита:

– Би ли дръзнал да умреш за праведния?

Миро само вдигна рамене, а Филип добави:

– Виж, Христос е умрял за нас още, когато сме били грешници.

– Ние сме отговорни за това, което сме извършили, – въздъхна примирено Миро. – И не можем по никакъв начин да го поправим.

– Забележи, – наблегна Филип, – Той бе разпнат и възкръсна не само за да бъдем оправдани, но и примирени с Бога.

– Не е ли странно, че ние нищо не правим в този исторически момент? – попита Миро.

– Да, бяхме слаби, грешници и врагове на Бога. Неспособни сме да променим пътя, който ни води към Божия гняв, – съгласи се Филип.

– Този гняв е отговорът на собствената ни глупост, – тръсна глава Миро. – Ние постоянно се стремим към самоунищожение, без да го осъзнаваме.

– Ето това е благата вест, – плесна с ръце Филип, – Бог противопостави Своя Син в битката за нас срещу греха.

– Е, може да не разбираме напълно как и защо всичко това се случва, но ние преживяваме радостта от свобода, – тържествено обяви Миро.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Петър Николаев получи подарък красив швейцарски часовник за дългогодишната си служба в предприятието.

Мина време и часовникът спря да работи.

Загрижена за подаръка на баща си Димка занесе часовника при един часовникар, който бе на две преки от тях. Когато майсторът огледа часовника ѝ каза:

– Не мога да го поправя.

Димка реши:

– Ако той не може има и други часовникари. Все ще се намери някой, който да го поправи.

Отговорът от другите часовникари бе един и същ:

– Непоправим е.

Димка сподели с майка си:

– Всички часовникари, на които занесох подаръка на татко, смятат, че този часовник не може да се поправи.

– Изпрати го на фирмата, която го е направила, – посъветва я майка ѝ.

Димка бързо го изпрати, като поясни в бележка към него, че часовникът се е счупил и никой не се наема да го поправи.

След броени дни Димка получи часовникът по пощата. Той вече работеше. Фирмата, която го бе направила, нямаше никакъв проблем с отстраняване на повредата.

Ако в живота е разбит брак ви, нарушени са приятелските връзки или каквото и да е от този род, не отивайте при „съветници“, те могат нацяло да ви объркат.

По-добре идете при Твореца им, Той може да ги накара отново да работят нормално.

Нощта бе спокойна и Тодор очакваше, че дежурството му ще премине спокойно.

Изведнъж тишината бе нарушена от настойчивият звън на телефона.

– Да, служба за спешна помощ, – спокойно се отзова Тодор.

– На релсите е спряла кола, – гласът бе изплашен, – вътре има човек, но изглежда е изпаднал в безсъзнание. Скоро ще мине от тук влак, а аз не мога да помръдна колата, нито да преместя човека ….

Тодор бързо побягна към дежурната колата. Мястото бе съвсем близо.

Когато пристигна, Тодор забеляза немощен старец, който се опитваше с някакво дърво да отмести колата от релсите.

Той изобщо не се присъедини към възрастния човек. Влакът вече идваше.

Тодор дръпна врата на колата и тя се отвори. Издърпа припадналия навън и се огледа за стареца. Искаше да го предупреди да се махне от колата.

След няколко секунди влакът профуча и удари колата на релсите.

В следващия миг Тодор вече набираше номера на бърза помощ.

Старецът се бе свлякъл наблизо и едва дишаше, а изпадналия в безсъзнание не даваше никакви признаци на живот.

Навремената намеса на медиците спаси шофьорът на злополучната кола и старецът, който от напрежение и уплаха бе изпаднал в шок.

Когато ни се струва, че всичко е загубено, Бог се намесва и ни помага.

Може ситуацията да ни изглежда ужасна и непреодолима, но именно тогава трябва да издигнем глас към Този, Който обича да спасява.