Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.

Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си.
Поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, които не са изпитвали никога скръб. Обещал му, че ако се издълбаели върху гроба на починалия имената им, щели веднага да го възвърнат към живот.
Как мислите дали ги е намерил?

Един вол, на който му провървяло, бил избран между братята си на невиждано висок пост. След щастливия обрат в живота си, той бил обладан от тщеславие и гордост. Всички други теглят хомота, но той е над всички тях.
Едно теле, което било на вола племенник, като разбрало, че вуйчо му е станал големец и има много сено и безброй ливади, решило да иде да го помоли за малко храна.
Без да губи време, то отишло в големия град, за да се срещне с роднината си. Но там един слуга го задържал на вратата:
– Сега не можете да го видите. Той спи. Елате след два часа.
– По пладне не се спи. Не помня някога да е спал през деня.
– Я се махай, че ще те набия! Тук всеки се променя. Пред тази врата трябва да стоиш по-смирено, щом искаш да влезеш и да извлечеш някаква полза.
Телето осъзнало, че този слуга бе прав и решило да почака. Когато вуйчо му излязъл на разходка, минал по край него и не го забелязал. Сълзи напълнили очите на телето, но то решило, че вероятно роднината му не го е видял.
На следващия ден щом пукнала зората, телето отново застанало пред портата на вола. Видял го слугата, смилил се на него и влязъл да докладва:
– Извинете, господарю, вън ви чака един ваш роднина, на сестра ви син.
– Мой роднина?! Изхвърли го! Аз нямам роднини. Аз съм си сам.

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.

-Ти твърдиш, че Бог знае какво ще се случи?
– Разбира се
– Тогава защо четем в Писанията: „И разкая се Господ, за дето бе създал човека на земята и се огорчи в сърцето си“.
– Случвало ли се е да ти се роди син?
– Да.
– И какво направи ти при раждането му?
– Зарадвах се и споделих радостта с другите.
-А знаеш ли, че ще дойде време, когато той ще умре?
– Така е, но нека се радваме в дни на радост и да скърбим в дни на скръб.
– Така е боло и с Всевишния. Бог много е скърбял за участта на Земята, преди да изпрати потоп върху нея.